Не на насилието!

Какво разбираме, когато споменем думата насилие? Според определението, което речникът ни дава, това е всяко действие срещу другия човек или собствената личност, което предизвиква физическо, психическо и/или емоционално страдание. Насилието всъщност е навсякъде около нас. Всекидневно много хора стават жертва на насилие, без значение къде, кога  и от кого причинено. Според повечето статистики домашното насилие се покачва най-бързо от другите видове. Този вид насилие засяга най-често жените. Векове наред това е като тeжка орисия. Все едно е част от битието на жената и едва ли не доказателство, че мъжът контролира успеха на семейството чрез домашното насилие, което той упражнява над нея. Като резултат от постоянен тормоз жените развиват тревожни разстройства, депресия, злоупотреба с хапчета или алкохол, а голяма част от тях правят и опити за самоубийство.

Но запитва ли се някой дали е нужно да се стига до там? Нима всичко ще се оправи чрез насилие? Аз лично не мисля така! Никой не заслужава да бъде тъпкан, тормозен, особено децата! Интересен е фактът от направена анкета, в която ясно се казва, че на Балканския полуостров именно насилието е  единствената възпитателна мярка. В повечето случаи то е предизвикано от родителската грижа и забраняването от родителите на неща, които децата най-много обичат да правят. Оттам идва табуто, че  компютърните игри стимулират децата да прилагат неподчинение и много други неща, от които родителите им са недоволни. Най-често срещаното е забраната да се работи с компютър. А нима това е нужно? Децата днес знаят, че именно забраненото е най-сладко, а и не само децата - всеки един човек  мрази да бъде контролиран и измисля макар и някакъв таен план, чрез които да достигнат до „забранения плод”.  Мога да дам един типичен пример как детската хитрост не винаги излиза сполучлива. Да кажем, че има семейство, което спазва правилата стриктно и строго наказва всяка една грешка. Компютърът е едно от най-важните изобретения на човека до днес, но тези родителя смятат, че именно тази машина кара детето им да мързелува и се стига до там да се забрани достъпът до него по всяко едно време, особено вечер. Вечерният час - това може би е едно от нещата, които децата мразят, но има един вариант, в който цяла вечер можеш да стоиш пред компютъра в някоя интернет зала. Но как ще стане това? Много лесно - биха казали днешните деца. Лъжата е най-лесният начин. Оправданието е, че ще гостува на някое приятелче, а всъщност детето и неговият връстник отиват в компютърна зала. Планът върви като по вода, докато не стане време за проверки, докато не настъпи горчивият час на истината. Тогава идва онзи момент, в който усещаш, колко си загазил, защото нямаш години, а е вече един сутринта. Децата се прибират в полицията, звъни се на родителите им и тогава? Детето знае какво го чака у дома – бой и нови забрани, нови ограничения.

Тогава започват и обещанията, че повече няма да се прави така, но нима има смисъл, едва ли? Но и родителите не са прави от една страна. Не всичко се оправя чрез бой, по-скоро даже се влошава. Оттам насилието се предава и отива в училището – там, където ги няма родителите и всеки прави каквото си поиска.

Много хора си задават въпроса откъде е тази агресия в децата? Някой казват от компютърните игри, други от семейството, трети от ”уличното възпитание”. Но никой с точност не е познал. Всеки човек е различен и възприема нещата по различен начин. Не можем да сме сигурни в нищо. Преди няколко години се появи един вид спорт, наречен „кеч”. Оттам много деца се пристрастиха към тази за тях  „игра” и започнаха да я прилагат на приятелите си и в училище и на улицата. Но не всичко завършва добре - някои деца се вживяват в ролята си и се стига до крайност в която има контузии.

Има и куп други примери, които могат да се дадат как от една игра става истинска агресия. Не само децата са склонни към прояви на агресия. Има и много възрастни, които след  пиянска вечер се сбиват и много пъти се стига го полицията. Но какви са всъщност проявяващите агресия? Те не са общност, нито социална група, както си мислят повечето от нас. Те не могат да бъдат разграничавани по пол, възраст, раса или политически убеждения. Насилникът може да бъде:

- ниско/високо образован

- богат/беден

- религиозен или не…

Сигурно има и още разновидности.

Като говорим за насилието, интересен факт е, че много хора смятат, че психически проблеми водят до този проблем. Направено е изследване, което показва кои хора са податливи  към агресия. Според изследването това са:

 - лица с емоционална неустойчивост, водеща до липса на самообладание в екстремни ситуации;

-  лица с примитивно съзнание за жената и нейните роли в социалния живот и семейството;

-   лица с алкохолни и други зависимости;

- лица, смятащи се за недосегаеми – отмъстителни, изпълнени с омраза към всеки, който се изпречи на пътя им.

Всеки един от нас е имал познати или поне е контактувал с по-горе изброените лица. Понякога съм обръщала внимание, че никой не забелязва проблемите им особено ако човекът ни е антипатичен. Тогава и без това проблемният човек става още по-агресивен, след като забелязва игнорирането. Това подтиска тази личност, кара я да причинява тормоз над по-слаби от него, а понякога се стига и до автоагресия.

Какво представлява автоагресията? Автогресията е също често срещан метод за тормоз, само че има малка разлика и тя е, че се изразява върху себе си. Тази автоагресия е най-често срещана сред тинейджърите. Най-често срещаното е рязането по китката или отравяне чрез хапчета. И най-лошото е, че никой не им помага на тези деца, нито те се осмеляват да търсят помощ. Отделна тема е, че освен автоагресия, тези хора получават тормоз от други лица, които подпомагат  тяхното травмиране.

Така хората стават жертви, за които се съмнявам, че някой се поставя на тяхно място. За нас те са „черните овце” в  човешкото стадо. Те са нарочени да бъдат малтретирани. А колко хора искат да им помогнат?! Всеки четвърти човек иска да им помогне искрено. А другите? - те го правят просто за слава. За тях не е важна каузата, а това колко са известни и колко се издигат по стълбата на успеха. И точно тези амбициозни, бездушни същества потъпкват самочувствието и на без това скромния средно статистически човек. Но все пак сме 21 век и се надявам, че именно ние, младите, че спасим човечеството от нещастието, което виси над главите ни.