Възникването на големите социалистически движения през деветнадесети век случайност ли е? Или е просто мода на задоволения и обгърнат от буржоазен протекционизъм западен свят? Наистина ли социализмът възниква с цел защита на бедните, беззащитни  и експлоатирани класи? Или е измислен от хитрата буржоазия, за да приспи глуповатите работници? Постига ли целите си работническото движение от деветнадесети и началото на двадесети век, прокламирани като защита интересите и осигуряване нуждите на най-уязвимата част от западното общество? Или всичко това е било една гигантска манипулация, която впоследствие губи контрол и се изражда в тоталитарни и деспотични режими. Власт от народа, която впоследствие се трансформира във власт върху народа.

Отговорът на тези и още ред въпроси неминуемо се пречупва през социалния въпрос, който не можа да получи своя задоволителен и достатъчно устойчив отговор и до днес. Да, социалните движения от началото на индустриалната революция са целели именно да постигнат известна сигурност и защита на най-слабите и беззащитни членове на буржоазното общество – работниците. За целта е било необходимо да се разбере основата на класовото подтисничество, да се разнищи неговия механизъм. Да се създаде необходимия научен апарат, за да се изследва явлението и то да бъде поставено на една научна основа. Кой се заема с тая задача? Естествено това не може да бъде представител на същото това лишено от високата образователна система на запада работническо съсловие. Не може да бъде и представител на новосформираната индустриална класа на капитала. Най-вероятната среда, в която се заражда класовото учение е сред  онова преситено поколение, което се чувства недоволно и което иска да постигне както материално, така и морално-етично ниво на развитие.  Не случайно идеолозите на научния комунизъм от деветнадесети век произлизат от богатите индустриални класи на Бюргерска Германия.  Научният комунизъм нямаше да получи своята световна популярност, ако с разработването му не се бяха заели образовани и прогресивни младежи като Карл Маркс, Фридрих Енгелс и редица други блестящи умове.

За съжаление предметът, обектът на това учение го обрича на неговата незавидна политическа съдба. Първоначалния замисъл на създателите му не е имал онези политически окраски, които то получава след обличането му в революционните идеи на Троцки и Ленин.  Идеята да се помогне на работниците чрез икономическото им осъзнаване, като носители на принадената стойност, на която се основава просперитета на обществото не им дава достатъчно ефективен инструмент за подобряване на битието им. Имаме предпоставка да твърдим, че марксистката теория е куца, защото не дефинира достатъчно ефективно обратната взаимовръзка субект-обект.

Тази празнина се опитва да запълни руския болшевизъм с пагубния инструмент на насилието. Прокламирано като диктатура на болшинството над малцинството политическото насилие над определени класи и по-късно над обществени прослойки, носители на прогресивни и рационални идеи се проваля шумно.  Тук няма да разглеждам причините за тоя провал, като само ще отбележа, че освен чисто политически и икономически, вътрешни и външни, те могат да се разглеждат на морално, етично и дори социално ниво. Главният резултат от тоя провал бе обезличаването и компрометирането на социалното движение, загубата на голяма част от неговата функционалност и решителното му изместване в сферата на илегалното и хаотичното. Но загуби ли се то? Престана ли да съществува класовата борба, изчезна ли отношението експлоататор - експлоатиран; угнетител – угнетен; капитал – социал?

Едва ли!

За да изчезнат тия отношения трябва да изчезне различието между субектите на тоя обект – общество. А то се задълбочава. Да, променя се характера на това отношение, което е обусловено от промяната в производителните сили и бурното развитие на технологиите. Цифровизацията на индустрията коренно променя нуждата от работна ръка и от там – характеристиките на тая работна ръка. Много от старите работни места изчезнаха и оставиха дълбок вакуум в нежелаещите, или неможещите да се преквалифицират. От друга страна капиталът успешно се възползва от технологичната революция, за да обезличи старата работническа класа и да отнеме основното ѝ оръжие – нейната работна сила. Съвсем логично е да запитаме успя ли капиталът? Постигна ли своята хегемония над обществените отношения? Наложи ли широко прокламирания модел на „Неолиберална демокрация“? И какво всъщност се разбира под „демокрация“ в съвременното общество, кой дефинира тоя термин? Това е един въпрос, на който по-обстойно ще се спра на друго място, защото той заслужава едно по-задълбочено внимание.

А сега, дали успя капитализмът? Реших, че за по-голямо удобство ще наричам субектите на тая студия с истинските им имена. За да можем да кажем, че капитализма успя трябва да можем спокойно да заявим, че обществото се развива хармонично и в отношенията му цари равновесие от които всички са доволни. Добре де, почти всички субекти са съгласни със постигнатия обществен договор. Така ли е? В такова ли хармонично общество живеем? Аз не бих твърдял подобно нещо. А и всеки що годе виждащ, чуваш и разсъждаващ човек не би го потвърдил. Пълзящите на всякакво ниво конфликти не ни дават основание за успокоение и летаргия.  Властващия капитализъм също няма такава цел, за да не изпадат масите в леност и бездействие, като впряга в тоя хомот цялата медийна пропаганда. Над която също властва, впрочем.  Ако, все пак се вгледаме непредубедено в обективната действителност не може да не забележим някои ярки несъответствия между наложения неолиберален ред с неговите шумно прокламирани  всеобщи възможности и реалността на все по-задълбочаваща се пропаст между един и деветдесет и деветте процента. И ако преди два века основното противопоставяне бе между капиталиста и работника, то днес то е между младежа и родителя му. Страшно е, нали!? Новите социални сили са около или дори под шестнадесет годишни. Младежът, който не вижда перспективи и не иска да живее като майка си и баща си. А те неговите родители не искат да разберат основните потребности и идеали на него, невръстния сополанко. И не рядко го подценяват.

Днешните конфликти могат да се търсят и на редица други плоскости, като религия, раса, етнос и природни условия на живот. Но в основата на всички тях несъмнено седи социалния конфликт, който не успя да намери своето справедливо и трайно разрешение. Може ли да се уреди това противоречие? Как може то да се регулира? Революция, или еволюция? Несъмнено пред  днешното, високотехнологично, дигитализирано и свързано в единна информационна среда човечество седят не по-леки за разрешаване въпроси, които може да се превърнат в жизнено важни и нетърпящи отлагане дилеми.

Тук ще споделя накратко моето виждане по тия въпроси. Колко наивен съм бил, и как съм могъл да си мисля, че всичко може да се уреди с добрите намерения на хората. И когато се сблъсквах с дявола никога не допусках, че той е част от мен. Колко съм се заблуждавал! Не, хората не са рибен пасаж, в който съдбата на индивида е подчинена на благоденствието на вида. Обществото не е и мравуняк или пчелен кошер, където върховенството на закона е продиктувано от хормонални и био-химични  процеси. Човекът и обществото са значително по-сложна и неразгадана материя, в която участие взимаме всички ние. Явно добрата воля не е достатъчна. Затова е необходима стройна научна теория, която да изучи добре съвременните процеси. Но и това не е достатъчно. Необходимо е тая теория да се противопостави активно на съществуващия неолиберален кодекс и чрез лостовете за защита правата на по-слабите членове на обществото да постигне конституиране на тяхното достойнство и самочувствие. Да узакони тяхното право  и така да спомогне за тяхното самоуважение. Не знам кой, кога и как ще я измисли, и дали тя няма да бъде плод на колективна работа, но знам, че за целта е нужно образование и то в достатъчно висока и правилно насочена степен.

За да не бъда упрекнат в песимизъм накрая ще кажа, че аз вярвам, че такава теория не само ще бъде създадена, но и че тя ще получи своето място в съвременните обществени отношения. Вероятно някой ще ме упрекне в подбуждане на реваншизъм и опортюнизъм, но аз също така вярвам, че една нова, стройна и жизнена теория на социалната класа, която ще нарека Неокомунизъм ще спомогне за урегулиране и поставяне на едни ясни, класовообосновани релси отношението социал – капитал.