Untitled (part 1)
Здравей, искаш ли да ме познаваш? Ако не, моля спри веднага с четивото, което захващаш. Ще бъде по-лесно и за двама ни. А и не само за нас, за всички. Може би така е редно. Ще си спестиш главоболия, а и време, време, което може да прекараш, опознавайки себе си, примерно. Но пък... няма да познаваш мен. Аз съм егоцентрик, споменах ли ти? Имам си изграден свят (който, между другото, се разпада с всяка секунда), в който аз съм най-важният елемент и не мога да понасям, когато някой ме измества. Страдам. И то искрено. По-болезнено е от всичко останало. Но, бога ми, ела, заеми мястото ми на върха. Разпилей ме докрай и ми докажи, че съм един нещастник, който няма нищо. Докажи ми, че съм беден като мишка, погледни ме и с една усмивка ми дай всичко...
Мислите ми се лутат от една посока в друга. Чести са колизиите между тях. Парадокс след парадокс, дилема след дилема. Мисля, че съм побъркан. А това би била доста висока бариера, която да надскочиш с едничката цел да ме познаваш. ...