НИЩО НЕ ВЪЗПИТАВА ЧОВЕК ТАКА,КАКТО ВРЕМЕТО

НИЩО НЕ ВЪЗПИТАВА ЧОВЕК ТАКА,КАКТО ВРЕМЕТО

 „Утре ще преобладава слънчево време, с временни увеличения на облачността преди обяд в Северна България, а след обяд и в цялата страна. Минимални температури – 25/26С, максимални – до 30С.” Заслушан в гласа на синоптичката, си мисля: „Какво ли е за тях времето?”. За тези, чиято професия е пряко свързана с него. Онова време, което наричаме още климат. И каква е неговата връзка с онова, другото, Времето с главно В? Този своеобразен съдия, невидим, не даващ признаци, че съществува. Огледай се обаче в огледалото и ще установиш неговото присъствие. Както вятърът, който не можеш да видиш, а наблюдаваш трепета на листата на дървото. Твоите бели кичури, бръчките, които се опитваш да скриеш под дебелия слой грим – не е ли това най-голямото доказателство за съществуването на времето? И ако е така, на какво те възпита и научи то, какво ти отне?... А може би ти даде нещо?... „Не знам – ще кажеш ти – кое е било за добро, кое за лошо, кое е красиво и кое грозно – то пак времето ще покаже”. Така значи, времето щяло да покаже. Историята един вид. Тя ще ни съди, тя ще ни оправдае, ще отсее хубавото от лошото, доброто от злото. Добре тогава! Но питам аз – по какво се различаваме от онези животни, да речем онези в зоопарка в клетката, или онези в гората? Зайчета, кучета, лъвове ако щеш. „По разума” – веднага ще ми отговориш. Вярно е. А този разум, не е ли той причината да гледаме на времето по съвършено различен начин, в сравнение с животните? Тяхното време се заключава от едното до другото хранене, от стремежа да уловят плячка, до това да се предпазят те самите да не бъдат уловени. Тях ги води инстинктът, нас – разумът. Гледаме по различен начин на времето. То обаче гледа на нас по абсолютно еднакъв начин. Възпитава и животните, и човека. Определя им трудности, съобразени със степента им на развитие, и ги учи, и ги съди и ги поучава по равно. Старият вълк, който за да оцелее, е бил подложен на какви ли не мъки – борба със студа, с глада, нападения от по-големи и по-силни от него животни. И старият човек, който се е сблъсквал с какви ли не трудности през своя дълъг живот. В едни случаи излизал победител, в други – победен. Но в крайна сметка – помъдрял. Усещам обаче някакво несъгласие у теб. „Не питай старило, а патило” – казваш. И си прав. Донякъде... Давам ти отново примера с вятъра. Иди в някоя гора, където ти си избереш, и се огледай. Но се огледай внимателно. И ще разбереш, че и ти имаш право, и аз съм прав в твърденията си. Забелязваш, че скоро там е имало буря – по разпилените листа и счупените клони. Виж и онези дървета. Те направо са изтръгнати с корените си. Прави, мощни дървета. Но е връхлетяла бурята и се е оказало, че те са със слаби корени и не са издържали. Виж и онези, малките, сгушени между големите. Крехки изглеждат, нали? Но устояха на стихията! Нищо повече няма да ти кажа, нито ще споря с теб. Само знай, че хората са като дърветата, а стихията – това е времето. А дали е стихия, или просто лек приятен ветрец – нека това оставим на философите и на синоптиците. Те да му мислят – за това са учили все пак. А на нас с тебе какво ни остава – да се наслаждаваме на хубавото време – такова поне ни го обещават...