Някак си успявам да задържа усмивката си. Небето е някак си разплакано след толкова много слънце. Галерията от спомените с теб е някак си реална, сякаш никога не си умирал. Някак си успявам да дишам. Дните някак си са убийствени. Устните ми някак си са забравили целувките, тялото, кожата ти; какво е усещането да обичат същността ти (тялото също...). Лятото е някак си тъжно, въпреки морето, вълните, пясъка. Някак си съм слънчева, но не съвсем. Някак си липсва парченце от пъзела, което играе основна и решаваща роля.  Някак си ме топли мисълта за осъществените мечти на любимите ми хора и приятели. Някак си, все пак си спомням, че ти обещах да не ставам невеста на тъгата и тъмното, на безразличието и саморазрухата. Някак си успявам да изтласкам в ъгъла на съзнанието си самоубийствените мисли. Розите са някак си изсъхнали. Това някак си ме устройва. Носят  аромат на някак си безвъзвратно отминало бъдеще. Някак си се научих да не плача. Някак си се научих да не мразя лятото, въпреки че ми отне теб. Котенцата, които виждам всеки ден, някак си ме изкушават да ги погаля (не съм правила това малко повече от две години). Сутрините са някак си оптимистични след толкова много всепоглъщащ мрак. Раменете ми някак си не са съвсем прегърбени. Някак си се опитвам да не пиша за теб. Някак си скоро ще навърша 38. Някак си се научих да бъда силна и сама. В любимата ми песен се пее:

"Но днес пак съм цяла и без тебе - вече ям, вече спя. Днес пак завъртя се света край мен, край сърцето от лед. Да, днес, пак съм цяла, вече мога да живея така. Днес пак като мъдра река вливам се в себе си."

Някак си съм такава. Просто някак си.