Ден #405 откакто времето спря или започна да лети. Не мога да преценя. Почти свикнах с онази болка. Преди всяка вечер плачех, а сега само когато остана сама. Търсих те. Навсякъде те търся-в различни къщи, в кафеви очи, през деня, през нощта. Понякога те намирам. В онези пропити с алкохол вечери и плувнали очи. Обикновено е доста студено. Понякога ме лъжеш за кратко, а друг път за малко повече. Обикновено си говорим за едно и също. Обикновено аз ти се обяснявам в любов, а ти не искаш да слушаш и ме оставяш. Обикновено след това започвам да те търся още повече и точно когато те намеря се събуждам, а до мен лежи поредният компромис. Често не остават за дълго и да си призная-често не ми пука. Често плача вечер, защото те сънувам. Глупачка. И ето ме, пак бързам да си поплача вечерта