Всеки път, когато се опитвам да анализирам отношенията между двама души, независимо дали става въпрос за мен или за други хора, се сблъсквам с пълната абсурдност на факта, че това, което се случва помежду им не е логична и предвидима еманация на техните личности, не е следствие от ситуацията, в която са поставени, нито може да се обясни с непредвидимия фактор на емоциите и чувствата. Хора, дарени с интелект и образование са способни на нечувани глупости, неадекватни решения и подли постъпки помежду си, други пък – просто устроени и не дотам изучени даряват щастие, без дори да се стараят за това… Спокойни и уравновесени личности за един миг на лудост опропастяват живота си, наранявайки ближния, емоционални нерваци проявяват завидно хладнокръвие към постъпките на другия, безнадежно болни притежават повече дух от здравите до тях, а отдадени на приятелство, любов, или семейство са способни да ги предадат заради съмнителни заместители.

Психоаналитици изкарват хляба си, разяснявайки на хората защо са извършили неща, за които съжаляват, липсата на обяснение за собствените постъпки обикновено еволюира в дълги списъци с обвинения към другия, оправдаващи това, което сам си причинил на него и на себе си. Когато пък всичко е светло и красиво, пример за подражание и еталон за морал, етика и отдаденост, обикновено причината това да е така, се търси във възпитанието, средата или душевността на двамата. А всъщност всеки – независимо какъв е, къде живее и как е преминал животът му, е в състояние да бъде идеалният приятел, любим, родител или съпруг.

Подозирам, че обяснението за непоследователната, нелогична и необяснима природа на отношенията между двама души е сравнително просто и е следствие от вродената двойственост на Вселената, в която съществуваме. Плюс-минус, има-няма, 1+1, бинарна математика, двама души… Всеки има отношения с друг, втори, трети и така нататък, обособяват се двойки родител-дете, любима-любим, съпруг-съпруга, началник-подчинен, следват поведенчески модели, формират се социални среди, обособяват се общности и се стига до обобщаващото понятие за населението на тази клета планета – човечеството. Заимствайки от изучаващите мравките и пчелите учени бих използвал термина „колективно съзнание” за да обясня защо хората градят отношенията си по нелогичен и неподлежащ на анализ начин. Защото, независимо от това колко е интелигентен или глупав човек, той подсъзнателно постъпва в съответствие с „колективния” интелект – „защото другите правят така”. Или чувстваме със силата на „колективните” чувства – обичаме обичаните, мразим мразените, подражаваме на известните. Стремим се към идеали, каквито ни се натрапват отнякъде, търсим емоции там където другите го правят. Полагаме усилия да притежаваме ненужни вещи, пътешестваме до далечни места, без да сме открили неповторимостта близо до нас, възхищаваме се на изкуството като израз на човешката душевност и си мислим, че така я придобиваме по съпричастие, а всъщност никога не сме и опитали да създадем красота…

Истината е, че всеки от нас е въвлечен в странен кръговрат – постъпваме добре или зле с другите и мислим, че така чертаем съдбата си и че това зависи само от нас, а всъщност това, което даваме или причиняваме рефлектира през призмата на човека до нас към други хора, после на други и така – докато измени макар и нищожно „колективното” съзнание или „колективните” чувства. Които пък съответно пак дирижират нашите постъпки.

Осъзналите това са щастливото малцинство на хората, които са в мир със себе си.  Едни от тях нараняват с надеждата, че когато стореното от тях ги застигне отново, то ще е заглъхнало в страданието на тези през които се връща. Други правят за човека до тях това, което биха искали ако бяха на негово място, независимо какво ще им коства, те вярват, че по веригата на човешките съдби доброто отново ще се върне до тях.

Искам да вярвам, че вторите са повече…