През прозореца на сумрачната стая, съвсем необезпокояван, навлизаше самотен лунен лъч. Тя се доближи до перваза - навън бе вече нощ, тиха и спокойна. Навън - там всичко е така подредено!

Животът е толкова хубав, светът около нас е така идеален. Слънцето и луната, ветровете и дъждът, моретата и езерцата, всяко птиче и тревичка - те са толкова изключителни, неповторими... Идва денят, след него се спуска нощта... Сякаш всичко е преценено, така добре пресметнато и подредено - като огромен и жив пъзел - а човекът го няма в него. Човешкото същество е далеч от всички тези късчета от пъзела, устремено бяга и се крие от тях, той е различен! И може би светът би бил много по-добър и спокоен ако не съществуваше човекът - с неговата вечна и нестихваща устременост към любовта! Това егоистично същество, искащо всичко за себе си - земята, водата, цветето и мравката... включително и самия човек! Отличаваме се от всичко останало в света и сами по себе си сме уникални..., защото умеем да обичаме! А тази ни уникалност ни прави нещастни! Толкова силно копнеем да се доберем до острова на любовта, че се давим, плувайки напосоки в океан... Някой би казал, че не трябва да има любов, че дори не вярва в нея... И за себе си сигурно ще е прав. Но щом съществува, щом всеки от нас е изживявал това неописуемо чувство, то неминуемо мястото й е тук, при нас. Колкото и болезнена понякога да е тя...

Не можеше да заспи. В главата й бушуваха онези мисли, които не дават мира ни денем, ни нощем, за които не съществува съм и умора. Не искаше да се задълбочава, отново и отново да ранява душата си, ала и този път не можеше да се спре... Нямаше сили дори да заплаче...

Затвори очи. Спомените се връщаха, макар нечакани и нежелани, отблъскващо болезнени. Като че ли на забавен кадър преминаваха през всяка нейна жилка, сякаш потичаха с кръвта и мъчително тровеха съществото й, но не я убиваха... Не! Тя беше силна, поне така мислеше. Нищо не би я убило - поне другите нямаше да забележат...

Стана и започна да се разхожда из стаята. Главата й се пръскаше. Всички тези въпроси, задавани от самата нея и търсещи отговори някъде из вселената, все повече я затормозяваха. Реши да намери най-лесните отговори, които да задоволят мисълта й за момента... "Любовта е страдание" - тя мереше с нейната мярка. Никой не можеше да обича като нея. Никой! Никой не беше търсил толкова дълго острова за двама, острова "Любов". Може би за нея не съществуваше, или просто толкова дълго бе плувала из горчивите океани, че го беше подминала... Или сред толкова много фалшиви острови, тя не можеше да познае кой е оригиналът, кой е истинският... Не че бе загубила вярата за съществуването му, просто вече нямаше сили да се лута из морета и океани... Тя бе само корабокрушенец, не можещ да открие острова на спасението.

Отиде до вратата. Отвори я. Отвън нощният бриз нежно я погали по лицето и сякаш отново и шепнеше "Ела... ела... ела... Сред бурите..." Не усещаше нощния хлад. Той бе нищо, в сравнение с това, което беше у нея.

Тръгна боса. Наникъде.