Понякога попадам в дупка. Имам чувството, че съм съвсем сама и че никой не ме разбира. Оплитам се в безкрайни самосъжаления и негодувание срещу "несправедливия" живот. Ей такива, обикновени неща, като: как все аз съм прецакана и как всичко лошо на мен се случва. Попадали ли сте в такава дупка?
А мечтая за любов. Искам отново да обичам! Да пиша стихове за пеперуди и безоблачни дни. Да вървя със замаяни очи, вперени в цветното. Дали тогава бих забелязала тези толкова "ужасни" неща? Може би бих им се усмихнала.
А любовта е навсякъде около нас - обичта към семейството и приятелите; обичта към свежестта на утрото и потайността на нощта; обичта към босоногото лято и приказно бялата зима.
Да... Любовта е навсякъде около нас и чака да бъде открита. Да бъде обичана...