По(д) жицата

Събудих се, а очите ми затворени. Затворени, та чак виждащи навътре. 
Сънят се удиви от своето безсмислие, и се скри обидено в една забравена от неразумен охлюв черупка. Нищо де, да чака там своя час. И чакайки го, да тръпне от нетърпение, чудейки се защо изобщо е дадено на хората да се будят. Колко ли са лястовиците на жицата? Бърборят си оживено, обсъждайки защо е трябвало да идват в страна, от която са знаели че... все един ден ще застудее, и ще трябва да се връщат отново там, откъдето са тръгнали, и където е винаги топло. На камъка, който се намираше точно под жицата му стана така досаден този шум, че се провикна към лястовиците да млъкнат. Но разбира се, те нямаше как да чуят един крещящ камък. А той не можеше да иде на друго, по-спокойно място, защото беше камък, а камъните не могат да ходят. Някои могат, но този не беше от тях, защото дори не беше опитвал. Този заек пък защо се е втренчил така в мишката, и тя в него? Всъщност е видно че са си абсолютно безразлични един на друг. Просто са удивени от това че пътищата им са се пресекли,
и учтиво изчакват другия да си тръгне. Учтивостта е възможна само ако е отразена в безразличие! Ако мишката беше вълк, или заекът котка, щеше да има желание. 
В един за бягство, в друг за ядене. И нямаше да има място за учтивости. 
От небето долетя ангел, и подплаши лястовиците. Беше по-объркан от тях, и се чудеше как, по-дяволите, беше се озовал тук. И защо някакъв камък, позеленял от мъх и безсилие крещи като обезумял по птици, които дори не можеха да го чуят. Размаха криле, но нещо не му се получи да полети, та седна на камъка и се разрева от страх. Ангелите не обичат да правят избори и да вземат решения, защото от тях винаги се е искало само едно - да летят, и да пеят химни със себеподобните си. За падналите ангели възможностите са две - или да си основат свое огнено царство, и да плашат хората по нощите, или да седят на негодуващ камък, и да бъдат бомбардирани, и бурно обсъждани от пощурели лястовици, видяли ангел за първи път. Небето прегърна тревата с мъглива прегръдка, а врабчетата заведоха ловеца в гнездото си.
Бях буден, просто бях със много затворени очи. Усетих побутване, и ги отворих мнооого бавно. Видях жена, намръщена, строга, и безразлично изпила себе си, да ме гледа някак си с очакване. Тъкмо да попитам коя е, когато това създание без пулс ми каза с леден глас: - "Билети и карти за проверка, моля!" 
Кой каза че е скучно човек да се повози с тролея?!