Тухла по тухла, век подир век, човечеството строи една стена. Стена, зад която стоят догмите и идеалите на стадото, наричащо себе си общество. Някога тя е бранела робовладелството и феодализма, а днес - капитализма и бюрокрацията. Питате се - кои сме ние в тази конспирация? Ние сме просто поредното поколение тухли, възпитавани и обучавани да стоим здраво закрепени и да не поглеждаме какво има отвъд нея.
    Учи, учи, учи. Завърши, следвай, работи. Това е в основата на алгоритъмът, който родителите и обществото ни убеждават да прилагаме в живота. Следвайки го, някой ден бихме имали възможността да придобием престижна професия, да създадем семейство и да се пенсионираме, щастливи или не толкова, като не е изключено и да оставим след себе си творби на изкуството, или пък пробив в научната сфера. Всичко това звучи прекрасно, но рядко се случва да се питаме какви точно са алтернативите на личният просперитет и установеният ред в модерната цивилизация. Какъв би бил светът, ако някоя от многото теории за утопия на видните бунтовници срещу системата всъщност се осъществи?
    От опит знаем, че утопията и съвременния човек са несъвместими. Един от най-ярките опити за въвеждане на утопия е презираният и неразбран от масите комунизъм. Бившият СССР, Куба, Северна Корея, Китай и другите държави, опитали се да осиновят тази идеология, могат да свидетелстват за това. Възползвайки се от податливостта и наивността на простодушните хора, много диктатори са го използвали като инструмент за контрол над тях. По-скорошен пример за прилагане на утопична идеология в практика е анархизмът, съпровождан от пънк културата на Великобритания през втората половина на XX век. Смешни прически, кожени якета, ругаене срещу властта и стремеж към пълна свобода - това са според думите на цивилизованото общество индивидите, наричащи себе си пънкари.
    Щом теориите за свят на равенство, взаимно уважение, свобода на личността и липса на корумпирана власт са неосъществими на практика, то какво остава за мечтателите? Вероятно просто спират да мечтаят... или никога не са мечтали в такъв мащаб. Излезли от фабриката за тухли, наричана училище, младежите с устремена крачка тръгват по пътя на просперитета и изграждането на своето бъдеще. С онази почти детска наивност, казваща им, че нещата винаги се нареждат. Не след дълго те се впускат в света на възрастните - свят, в повечето случаи изпълнен с професионални, емоционални и морални проблеми. Възрастните, които викат за помощ, но рядко има кой да им отговори. Има вероятност и те някога да са виждали колко объркана е системата, не след дълго обаче бидейки им поставян етикет на "бъкащ от хормони тийнeйджър, на който света му е крив". Евентуално те стават част от нея, осъзнавайки го или не, като оставят на заден план хуманността и морала в този свой стремеж за личен и семеен просперитет. Целта оправдава средствата, биха казали някои. Обаче къде точно стои целта за свободното интелектуално и духовно развитие, за иновацията в ежедневието, та дори за отстояването на конституционните права?
    Винаги има кой да се противи на системата, но главната грешка е в това, че някои хора забравят за революцията, която трябва да осъществят в самата си личност. За да се преборим срещу статуквото, ние трябва първо да открием истинската си същност, отвъд нормите и стандартите, налагани ни от обществото. Нужно е да учим децата си не да учат, защото трябва, а защото могат. Те трябва да знаят, че преди науката и опознаването на околния свят, стои опознаването на личността, и че поглеждането отвъд стената не би им навредило. Чрез силата на иновативното мислене, ние постепенно събаряме тази стена, откривайки нови хоризонти за развитие на все още душевно еволюиращия хомо сапиенс.