Посоките на вятъра

 Попитаха ме за посоките на вятъра. Що за глупав въпрос е това?

Боса, стъпвам по изстиващия пясък, и приятно ме гъделичка между пръстите. А вълните са толкова спокойни, толкова тихи като в картина. Залезът. Него няма да го описвам и преобличам в хубави епитети. Той е едно многоточие до безкрая. Толкова!

 Та попитаха ме за посоките на вятъра. Попита ме едно хвърчило. Тръгнало на път без билет и посока… и без дом.  

-         Посоките на вятъра ли? Те нямат никога логичност. Те нямат никога идея. Те са една непредсказуемост, непозволяваща дори и опит за прогноза. Те нямат скорост. Само траектория. Пунктирана. За трудно проследяване. Те лесно могат да изгубят абсолютно всеки. Да подлудят стрелките на компаса. Те могат надалеко да изпратят всяка телеграма. Крадливи са понякога. Задигат даже мислите, мечтите, съществуването. Объркващи са в своята обърканост. Не знаят измерение. Дори да са дочули за такова, не ги побират граници и катинарите за тях са смешни накити. Умеят да подмамват заблудените. Обичат да прекарват през заобиколни пътища. Напряко удрят те в скалите. Не разполагат никога с пътни знаци. На картата не може да се види крайната им гара. Създават мрежа от невидими лабиринти. Заиграват. Разиграват. Преиграват. Смешни минотаври са пионките. Лъжливи са понякога. Творят миражи. Правят подаръци. Опаковат прах в атмосферно фолио. Посоките на вятъра са нереални. Не се измерват в изток, север, юг и запад. Те нямат точен брой. Понякога сама една е, а друг път хиляди, безброй. Те са внушаващи със своята спонтанна адаптивност. Посоките на вятъра са посоките в живота. Накъдето повее вятърът, натам поема корабът, без рул, какъвто често е животът ни. Разкриват се невиждани хоризонти. Неподозирани красоти. Срещат се ужасяващи трудности. Давим се във водовъртежи от болки. Посоките на вятъра са хазарт. Или си заложил на вярната и печелиш, или си рискувал с грешната и плащаш солено за нея. Те са непобедими. Те са вечни. Те са равноденствието в живота. Те са тези, които винаги трябват да бъдат безропотно следвани. Гарантират довеждане. Не обещават удовлетворение. Те са помощници, дори когато ги проклинаме в разочарованието си. Учат ни. Превръщат ни.

  Хвърчилото, нямо и неразбиращо, полетя с вятъра… Полетя и се изгуби. А аз обяснявах на себе си за посоките на вятъра. След залеза, замлъкна вятърът. В тъмнината, до прибоя на вълните, седях. Разбрах, че съм на крайното пристанище, в пътуването, което чак сега видях. Доведена до своето осъзнаване. Очаквам утрото и следващото ветровито мое плаване!