По времето на робството българите са били много травмирани и то най-вече психически. Трудно е било да устоят на мизерията и мъките, на които са били подложени. Били сме дълго време под робство и това ни е повлияло във всяко едно отношение. Не знаем на кого да вярваме, а в същото време сме станали адски наивни. Всяко едно предложение за по-добро бъдеще ни се струва адски апетитно и не можем лесно да устоим. Впускаме се, без да се замисляме, във всякакви приключения. Европейският съюз също ни се стори апетитно парче от вкусния пай на богатството, но уви и там не постигнахме нищо. 
България не може да намери пътя си, защото не върви сама. Пътищата ни често се пресичат с другите държави, но ние не можем да бъдем самостоятелни. До болка сме свикнали да ни водят и сега, когато се изправяме сами пред Света, ни е трудно да се крепим. Когато ни обещаят, че ще бъдем добре, ние не се замисляме за верността на тези обещания, ние вярваме, сякаш никога не сме били лъгани.

  Така е и по военно време. По време на войните ние се въртим хаотично и не знаем какво да направим. Лутали сме се между Германия и СССР и не сме могли да устоим на натиска, на който сме били подлагани. Гордеем се с това, че сме спасили евреите си от Хитлер, но не осъзнаваме, че сами сме се напъхали в тяхното положение. Не одобряваме фашизма, не харесваме фашизма, мразим Хитлер, но живеем в абсолютно същия фашистки, комунистически режим, който плахо наричаме "тоталитарен" и то го наричаме така след 1989 год... Радвахме се на минималната свобода и минималната сигурност. Беше прекрасно - банани - с купони, на опашки - с връзки. Падна комунизмът и ние пак недоволни успяхме да разкрием колко прекрасно е било да спим спокойно и да имаме работа. След като всичко приключи, затворът започна да ни харесва... "Тогава имаше пари за всичко" - ами да... по магазините хляб, масло, олио, захар, вафли, гумени цървули и ботуши и дотам. А сега бедност, престъпност, криза... Милион оправдания и нито едно - обективно. България има много да върви, много хляб имаме да ядем, докато настигнем Света, но не робството ни е виновно, а ние самите. Защо бягаме от тук? Защо търсим работа другаде, не е ли именно защото не можем да се оправим сами и отчаяно търсим някой да ни командва.

 Колкото и жалко да е, България живее под наем. Имаме всичко, което ни трябва, имаме сила, но нямаме смелост. Велик беше комунизмът, велика е и демокрацията, велик е и Бойко... велики ще са и другите след него, но само на думи. Следващият спасител ще е още по-добър, а резултатът - никакъв. 
Не 130 години, 1000 да минат, пътят е в нас, а не пред нас. Трябва да спрем да го търсим и да започнем да го градим. Утъпканите вече пътища, по които е минал Светът, водят до забравени и минали неща. 
Тъпчейки след големите държави, ние винаги ще сме след тях. Винаги недоволни и оправдаващи се и никога постигнали нещо.