Поверително от дневниците на глупците

Как да живея без да съм влюбена? То т`ва живот ли е? Не е ли само съществуване? Не мога ве, не мога. Ама к`во да се прави, щом се налага.
Не винаги това, което си търсил е точно това, което си търсил. Понякога се оказва груба грешка на съдбата, която си е позволила да приближи твърде много мечтите до реалността, прекалено много, и все пак недостатъчно. На косъм, дет` се вика.
По принцип любовта е абстрактно понятие. Особено когато я имаш в себе си в излишък. Мацваш тук, мацваш там, няколко усмивки, две три сълзи. После съжеляваш, а не трябва, нали точно затова живеем. То без любов живот ли е? Направо си е суха теория. И защо да не се радваш на чуждото щастие, дори когато значи нещастие за теб? То точно тогава е любов, иначе е само добро възпитание.
Друг е въпроса колко търпиш, къде са границите на любовта? Някой може ли да каже?
И кога идва празнотата? След щастието? След болката? Я се вземи в ръце, не е възможно да си празен, та ти си триизмерно същество...също и такава личност.
...И минават ден подир ден, просто няма какво да се случи. А животът е кратък. За какво да мечтая сега? Точно сега, когато се предполага, че трябва да вра и кипя от мечти и копнежи...
И ето я новата страница. Няколко желания нахвърлени на следващото листче...Защото първото се оказа сбъркано...Мечтая да имам нови мечти, стремежи, цели, луда любов...Мечтая да имам себе си-истинска и градивна. Мечтая за смислено бъдеще. Мечтая за щастие вътре в мен. Мечтая за нови неща, хоризонти, бойни полета...
Не знам!
Нищо не знам!
Нищо не мога!
Нищо не искам!
Не живея!
А трябва!