Прах в носа

                Да, такава съм, не съжалявам... понякога усмихната, понякога замислена, блуждаеща, отнесена, чаровна или в небесата. Понякога разпиляна, понякога сериозна и подредена, но винаги съм аз – със грим или без, с кецове или на високи обувки, с рокля или небрежна, но винаги себе си, мислеща за мен, за теб, за света, за тях....

                Приемаш или не, това не е мой проблем- вечно питаща, търсеща искаща... Ако не можеш да оцениш това, което съм, какво да ти кажа... явно не си за мен и аз за теб, понякога изводите са много лесни, но само понякога...

                Такава съм – ровя в раната, влизам в съзнанието, търся, провокирам, чакам отговор, разочаровам се, разбивам сърца, влизам и излизам, понякога само излизам, но нищо не забравям.

Заблуждавам се... и то защото прекалено много  извисявам хората... може би защото очаквам прекалено много от тях, а те са просто хора- търсещи удоволствие, забавление, адреналин, тръпка, любов, страст. Искаме да са това което са в нашето съзнание – велики, силни, смели, нетипични, оригинални,странни....но те са просто хора, ние сме просто хора –със слабости, страхове, дефекти... искащи едно и също... Просто сме в различни опаковки едни са прекалено скъпи, други евтини, едни доста скъпи но евтини като съдържание, други ежтини от вън, но скъпи от вътре, сами избираме кои да допуснем до себе си... просто хора... И въпросът е защо продължаваме да преследваме хората, които не ни заслужават, а загърбваме тези, които търсят вниманието ни и искат да ни направят щастливи. Защо ни влече недостижимото, това което ни е затворило вратата пред лицето, това, което не е отговорило на обаждането, писмото и съобщението, това, което не се обажда просто да те чуе как си и дали всичко е наред. Влагаме цялата си емоция в нещо, което е изгубено, за да нараним друг, които просто иска да бъде с нас, да сподели утринта, вечерта, леглото, храната и бъдещето си...

Какво търсим, кое е това толкова силно чувство, което си мислим, че трябва да се появи, че можем да си позволим да затворим път на друго щастие... Изобщо има ли друго по-силно нещо от плътското удоволствие, от това да задоволим нагона си, да свършим или поне да си мислим, че сме свършили, за да не накърним егото на нашия партньор...

Какво правим, защо го правим, твърде много въпроси за толкова просто чувство... Искаме... какво искаме... искаме някой, който да отговаря на чувствата ни, който да споделя времето си, някой, до когото да се будиш рано сутрин, някой, който да те чака късно вечер и да заспиваш до него, някой, който си мисли за теб дори когато ти самият си забравил да помислиш за себе си... изобщо съществува ли този някой....

Може би не или ако да, това е майка ти... просто хората сме егоисти, мислим само за собственото си съществуване, ядене и работа. Живеем в кофти време, време на свити пари, прах в носа, музика в съзнанието и изкривени представи за съществуване.

Съжалявам... това мисля... Казах ти, изгубих се, не мога да намеря себе си, правя необмислени неща, нелогични за обкръжението ми с една единствена цел - да привлека вниманието ти – а дали има смисъл... не знам, ти май се уплаши и не каза нищо...