Минава ли времето през нас?  Какви  са  нашите  престъпления? А  заслужаваме  ли  наказанията  си?  Ето  на  редица  такива  въпроси,  ни  дава  отговор  уникалната творба “ Престъпление и наказание ” на  Големият Фьодор Достоевски. Безспорно  едно  от  най  ярките  достижения  на  руската  художествена  литература  от  средата  на  деветнадесети  век. Сигурно  много  неща  са  казани  и  написани  за  този  роман,  от  създаването  му  до сега, така  че  едва  ли    са  нужни повече  суперлативи,  за  да  покажа  отношението  си  към  тази  книга,  без  да  повтарям  хиляди  критици, литератури  и  други  пишещи  братя.  По  скоро  бих  си  позволил  да  ви  цитирам  две  интересни  мнения, на  които  попаднах  във  един  форум  някъде  във  необятният  свят  на  интернет. И  понеже  лично аз  смятам,  че  мнението  на  обикновеният  читател,  е  много  по меродавно  от  това  на  критика,  ето  затова  и  ви  предлагам  мненията  на  двама  обикновени  читатели.  Интересното  е,  че  те  са  контрастни,  но  различната  насока  на  разсъжденията,  които  съдържат  все  едно  ги  събира  във  едно  цяло,  за  да  ни  покаже  необятната  вселена   на  авторът  и  неговият  роман. Те и  до голяма степен се припокриват  със  моето  лично мнение  за  светът  на  Достоевски  и  на  романът  “ Престъпление  и  наказание “. Ето  и  първото мнение –

                         “….Извинявам  се  на  всички, които  ще  засегна,  но това,  което  съм  чел от Достоевски  предизвика  у  мен  погнуса,  почти  физическа.  Много, много  болно  ми  се  стори.  Чувството  е  родствено,  със  това  да  гледаш  катастрофа -  ирационален   стремеж  към  долният  свят.  Оттогава  видя  ли  Достоевски  -  заобикалям  отдалеч  и  за  всеки  случай  си  вдигам  шала  над  устата  и  носа ...”

                           Как  ви  се  струва  това  мнение?  Може  би  твърде  крайно?   Не  и  за  тези,  които  познават  Достоевски  и  неговото  творчество,  или  поне  тази  му  страна.  Това  до  голяма  степен  е  само  едната  страна  на  монетата.  Ето  ви  и  другата –

                           “...Стремеж  към  долният  свят,  не значи  непременно  стремеж  към  тъмното.  Дори  си  мисля,  че  при  Достоевски  е  точно  обратното  -  СВЕТЛИНАТА  ОТДОЛУ...”  

                         Ето  какво  е  липсвало  на  първият  читател  -  СВЕТЛИНАТА  ОТДОЛУ!!!  Тя  е  така  необходима,  когато  четеш  Достоевски!  Просто  трябва  да  повярваш,  че  той  ще  те  отведе  там,  иначе  си  обречен  да  се  почувстваш  във  кожата  на  първият  читател.  Не  случайно,  използвах   думите  -  “...да  повярваш...”.   Християнството  ни  учи,  че  спасението  идва  чрез  страдание,  себеотричане  и  абсолютно  отдаване  на  вярата.  Ето  го  и  ключовият  момент  -  Не  е  нужно  да  заобикаляте  Достоевски,  просто  трябва  да  го  прегърнете  и  той  ще  ви  преведе  през  мрачните  лабиринти  на  човешката  душа,  за  да  ви  покаже  хоризонтите  на  надеждата. Ще  ви  върне  към  бреговете  на  вярата  във  божественото  начало  и  до  дълбините  на  човешкият  стремеж  към  красота. И  всичко  това  със  едничката  цел,  за  да ви  отговори  на  тези  фундаментални  въпроси  във  началото. Но  отговорите  не  са  еднозначни  в  никакъв  случай.  Те са  толкова  различни,  колкото  са  различни  и  читателите,  пожелали  да  отворят  тази  невероятна  книга. И  когато  съберат  смелост  да  го  сторят и  се  впуснат  във  битката  на  Достоевски  със  човешката  природа,  ще  разберат,  че  не  са  сгрешили. Защото най  доброто  оръжие  в  тази  нелека  битка  срещу  човека  и  лабиринтите  на  неговото  съзнание, е самият  човек.  Затова  и  авторът  на  романа  залага  толкова  много  на  своите  персонажи.    А  те  така  умело  са  вплетени  във  сюжетната  линия,  че  изглеждат  някак  различни  и  същевременно  толкова  неразривно  свързани  във  общата  хармония  на  романа. И  Достоевски,  както  всички  големи  майстори  на  перото, набляга  изключително  много  на  мъничките  детайли  на  изграждането  на  тези  персонажи . Той  така  умело  разхвърля  парченцата  от  пъзела,  върху  пътеката  на  своите  творения, че  докато  ги  събираш  и  сглобяваш, възхищавайки  се  на  всяко  едно  поотделно,  неусетно  си  станал  част  от  магията  на  творбата  и  на  всеки  един  от  образите  във  нея.  И  опитвайки  се  да  ни  преведе  през  лабиринтите  на  човешкият  разум,  той  ни  хвърля  във  калта  на  низките  човешки  страсти,  за  да  ни  издигне  отново  да  въздушните  дворци  на  човешкото  благородство  и  добрина. Такъв  е  Достоевски,  той  ни  доказва  във  своят  роман,  че  по  голям  съд  от  собствената  ни  съвест  няма.  И  когато  човек  погледне  света  през  очите  на  Разколников,  усеща  онази  така  позната  ни  натрапчива  и  досадна  тежест ,  връхлитаща  ни  след  всяко  лошо  деяние.  И  нека  да  намерим  онзи   Разумихин,  във  всеки  от  нас  и  нашите  приятели,  човекът,  който  ще  повярва  във  теб  до  безкрайност  и  би  те  следвал  навсякъде, дори  и  във  ада.  А  какво  да  кажем  за  безграничната  любов  на  Соня  Семьоновна,  която  освен, че  стоически  понася  несгодите  на  собственото  си  съществуване, приема  бремето  на  тайната  за  чуждият  грях  върху  плещите  си.  Ето  тези  малки  нюанси  ни  водят  към  всеобхватната  истина,  че  светът  на  “ Престъпление  и  наказание”  е  нашият  свят,  моят,  твоят  и  неговият.  И  колкото  и  подтискаща  да  е  атмосферата  във  него,  той  ни  води  към  спасението  на  душите  ни! Амин!