Не знам как точно да започна... Но ето, че започвам...
Имало едно време, някога преди, някъде по едно такова неопределено време между пролетта и лятото, по средата на бурята, между мокротата на дъждовните капки... двама души... и две души. Имало и нощ, но напук на бурята, нощта не била от онези тъмните, страшните и зловещите. Не, нощта била спокойна, с лек дъждец и свежо прохладен въздух... Имало и звезди - много звезди, светещи и някак клюкарстващо наблюдаващи. А под тях - някакъв парк, с някакви пейки и някак си подредени дръвчета с нещо като храстчета, тревички и цветенца около тях...
Тогава едната душа казала: „Обичам те"... Но когато душите говорят, никой не може да ги чуе, ушите са материя и са глухи за езика на нематерията. Другата душа не отговорила. Тя само си мислела: „Къде ли ще му излезе краят?!?"... И ето, че едва започнах началото на тази красива приказка, а героите вече сами ме избутват към края. Двете души си говорели, а двамата души мълчали... После настъпил обрат - дв ...