Приказка за приказката и клишето

             Не знам как точно да започна... Но ето, че започвам...

         Имало едно време, някога преди, някъде по едно такова неопределено време между пролетта и лятото, по средата на бурята, между мокротата на дъждовните капки... двама души... и две души. Имало и нощ, но напук на бурята, нощта не била от онези тъмните, страшните и зловещите. Не, нощта била спокойна, с лек дъждец и свежо прохладен въздух... Имало и звезди - много звезди, светещи и някак клюкарстващо наблюдаващи. А под тях - някакъв парк, с някакви пейки и някак си подредени дръвчета с нещо като храстчета, тревички и цветенца около тях...

  Тогава едната душа казала: „Обичам те"... Но когато душите говорят, никой не може да ги чуе, ушите са материя и са глухи за езика на нематерията. Другата душа не отговорила. Тя само си мислела: „Къде ли ще му излезе краят?!?"... И ето, че едва започнах началото на тази красива приказка, а героите вече сами ме избутват към края. Двете души си говорели, а двамата души мълчали... После настъпил обрат - двете души замлъкнали, изгубили се в бездната на тишината, а двамата души проговорили, намерили пътя един към друг в крясъци и скандали... И така, докато накрая двете души и двамата души останали само с тишина, празнина и много неизказани думи помежду си... Това е и краят на красивата приказка.

         Имало едно време една красива приказка... Приказка за свян, трепет, усмивка, крила, полет, целувка, свобода, щастие, живот и любов... Тази приказка била различна - била не само много красива, но и истинска, изпълнена със смисъл. Изключително малко хора я знаели, а още по-малко били тези, които я разказвали и я били чували... Няма нужда да казвам колко мъъъничко пък били тези, които я разбирали... Натъжила се приказката, заплакала се, отчаяла се и се отрекла от себе си. Отишла сърдита и ядосана при Писателя и му разказала колко е нещастна от това, че е толкова красива и различна, но и толкова трудна и неразбираема за обикновените хора. Разказала му, че никой не иска да я разказва и да я слуша, че никой не я разбира и това я обезсмисля. Казала му, че иска да е като другите приказки - не толкова красива, но пък лесна и разбираема. Замислил се Писателят. Мислил дълго, много дълго, наистина дълго...

 Един ден красивата приказка се събудила и осъзнала, че вече не е толкова красива... Сега приказката била като всички останали приказки - лесна, разбираема и елементарна. Всички я разказвали, всички я разбирали... но и всички я забравяли. Защото приказката се била превърнала в клише!!! И това бил краят на приказката.