Примирение

Защо се задоволяваме с неща, които дори не харесваме или не искаме? Защо не се борим за себе си и за мечтите си? Не е ли това правилният път? Не е ли щастието ни най-важно?

Никой не ми отговаря, защото ако се замислят над това доста хора, поглеждайки живота си, биха изпаднали в дълбока депресия. Защо се примиряваме? Не го разбирам! Не ми и харесва! Но, нямам избор!

Сигурна съм, че като е бил малък, на всеки му е бил зададен въпросът „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?” Децата са големи мечтатели с огромно въображение и затова отговорите им винаги са интересни и вълнуващи. Някои деца искат да са принцеси, други супер герои, художници, адвокати, полицаи. Петгодишният ми брат мечтае как ще спасява света някой ден.

За съжаление обаче, с годините мечтите се смаляват. Стават по-реални, по-постижими. Никой вече не мечтае да спаси света. Хората просто искат да се устроят. Добро образование, добри доходи, средностатистическа работа, брак, деца и спокойни старини. Само докато ги изброявах, ми стана скучно. Не е ли това едно примиряване? Не избираме ли този път, защото е по-лесен? А къде е смисълът? Не е ли целта на живота да е вълнуващ, изпълнен с незабравими моменти и преследване на цели? За мен е. Но и аз като всички останали ще поема по лесния път. Да, определено бих го определила като лесен. Отъпкан от хората преди нас, пълен със знаци и насочващи табели. Сигурно е вълнуващо да се отклониш и да тръгнеш към гората, без карта и компас. Само ти и твоите избори, решения и мечти.

Възхищавам се на смелите! Хората, които поемат рискове. Тези, които не ги е страх да бъдат себе си. Те са хората, които ще спасят света! Всички деца, които са пораснали, но мечтите им не са се смалили. Те са свободните хора, които преследват целите си и не се страхуват от провал. Все пак, човек се учи от грешките си!

Иска ми се да съм смела. Да правя, каквото поискам без да ме интересуват другите. Без да ме е страх! Не искам да правя нещо, което не обичам, до края на живота си, защото мама ми е казала, че от това се печелят пари. Не искам след 50 години да се събудя и да си помисля „Какво можеше да бъде?” Ако не бях слушала никой, ако бях смела. Не искам да си казвам „Де да можех да върна времето!”, защото не мога. Никой не може. Всички вървим в една посока и тя е право напред към смъртта.

В живота има няколко, наистина важни, момента, в които трябва да избираш. Решенията са си твои. Но, когато ги взимаш, трябва да си много внимателен. Не трябва да се примиряваш. Трябва да бъдеш силен и да следваш себе си и никой друг! Всъщност, това не е задължително. Можеш и да не го правиш, стига да искаш да си един от всички нещастни хора по света, без мечти и свобода.