Понякога, ала много много рядко, ти се струва така сякаш времето е спряло. И ти си там, в това безвремие, а нищо друго не съществува. Земята не се върти, стрелките на часовника са спрели, вятърът не духа. Като че ли се намираш в свой собствен свят, далеч от този на другите. Свят, в който сам избираш кого да допуснеш. Там, в това далечно измерение, всичко е перфектно. Като насън. Само че ти избираш какво да ти се присъни. Тогава, именно тогава, те преизпълва истинско, неописуемо щастие. То те кара да летиш на крилете на мечтите високо над света, над хората, над всичко земно. Защото щастието е неземно. То е миг, откраднат от Рая. Ала веднъж изпуснеш ли го, мигът отлита по-бързо от един човешки дъх. И никога вече не е твой. Не можеш да го достигнеш, дори и цял живот да протягаш ръце към него в спомените си. А може би така трябва да бъде. Щастието само да каца на рамото ти и после отново да отлита достатъчно далеч, че да не можеш да го хванеш, но и толкова близо, че да го виждаш. И да мечтаеш за него. Пак и пак. Хиляди, милиони пъти. Всъщност - цял живот. И то понякога пак се връща при теб. Дали за минута или за много повече, няма никакво значение. Нали попадаш в безвремието. Най-важното е да го пуснеш да отлети, когато настъпи момента. И никога да не се стремиш прекалено силно към изгубеното вече щастие - когато то реши, само ще се върне при теб. А дотогава просто трябва да продължиш напред. И макар да изглежда, че всяка следваща крачка те разделя с него, тя въщност те приближава и то повече, отколкото дори можеш да мечтаеш. Затова продължавай да продължаваш! АТ