14 янв. 2005 г., 11:32
2 мин за четене
И днес отворих очи. Мразя се...и днес станах. Дааа,т рябваше да продължа с тягостната си агония да продължа да живея. С какво,по дяволите, заслужих да живея в този свят?!
***
Вървя напред.Навсякъде е пустош.Пустошите са различни на цвят -кафяви, сини, зелени, пъстри...Уникалното, обаче, е начинът, по който те изглеждат. Натъжи ми празнотата в тях. Викам от отчаяние. Никакъв отговор. Но аз не се отказвам. Спирам се навсякъде и крещя с цяло гърло, с надеждата, че ще се намери някой, който да ми отговори. Но отговор така и ни получавам. Изморих се! И ожаднях. Заболя ме гърлото, но аз съм търпелив човек и вярвам, че ще намеря, това, което търся. Знам го. Минавам покрай поредното пусто място и отчаяно викам за помощ. Гласът ми е хрипав и дрезгав от жаждата, която вече е непоносима. Защо, защо на мен трябваше да се случи?! Мразя дя съм сама.Така оставам насаме с мислите си...
Отказвам се и от тази пустиня и се връщам към своята собствена.Но, преди напълно да се предам, виждам някякво раздвиж ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация