пустинята...

И днес отворих очи. Мразя се...и днес станах. Дааа,т рябваше да продължа с тягостната си агония да продължа да живея. С какво,по дяволите, заслужих да живея в този свят?!

               ***
Вървя напред.Навсякъде е пустош.Пустошите са различни на цвят -кафяви, сини, зелени, пъстри...Уникалното, обаче, е начинът, по който те изглеждат. Натъжи ми празнотата в тях. Викам от отчаяние. Никакъв отговор. Но аз не се отказвам. Спирам се навсякъде и крещя с цяло гърло, с надеждата, че ще се намери някой, който да ми отговори. Но отговор така и ни получавам. Изморих се! И ожаднях. Заболя ме гърлото, но аз съм търпелив човек и вярвам, че ще намеря, това, което търся. Знам го. Минавам покрай поредното пусто място и отчаяно викам за помощ. Гласът ми е хрипав и дрезгав от жаждата, която вече е непоносима. Защо, защо на мен трябваше да се случи?! Мразя дя съм сама.Така оставам насаме с мислите си...
Отказвам се и от тази пустиня и се връщам към своята собствена.Но, преди напълно да се предам, виждам някякво раздвижване. Не чувам нищо, но мисля, че някой ме вика. Присвивам очи и се вглеждам по-добре. Като че ли някой далече някъде в хоризонта ми маха. Тръгвам със всички сили натам. Лъч надежда проблясва в мен и аз вече тичам. Усмивка си появява на лицето ми - все пак не съм напълно сама. Мислите ми се въртят лудо, вълнението ме обхваща...Най-накрая открих някого в самата пустиня - може би някой като мен, може би.
Още малко остана, още съвсем малко, си повтарям наум, за да се задържа на крака. Обърнах се назад и видях стъпките си. Точно тук, на това място, видях човек, който щастливо ми махаше. Бях сигурна в това, до онзи момент, в който просто видях още една безкрайна пустиня. Мамка му,пак са ме предали!
Умората ми вече надделява и аз се строполвам върху сухата почва...
  Изведнъж се събудих. Къде съм?! О,в моята стая,в моето си легло!
Спомних си за съня... О, не, днес съм на даскало. Бях забравила. Мамка му! Не ми се ходи. Но, уви, вече е време да се върна отново към моя ад.
Станах, оправих се и излязох. Вървях и гледах хората в очите.
Странно колко много цвята видях - сини,кафяви,пъстри,зелени...

След като даскалота свърши, бях научила всички новини и клюки. Но имаше нещо странно в този ден.Не знаех какво. Затворих очи и пред мен изникна моят ад, моята пустиня. И тогава разбрах смисъла на съня си. Хората са празни и затова душети им приличат на пустини, пустоши. А ги издават техните очи -прозорцте към тяхните безкрайности.

Днес ме беше предал човек, на когото мислех, че мога да имам доверие. Ето го моя мираж от съня, който се стопи, когато отидох при него.

Колко тъжно е да си сам из тези пустини!
Колко е тъжно да си човек!
           

Понякога се питам,кога ще свърши всичко това,но когато погледна заобиколилата ме безкрайна пустота,не само,че ми се иска да свърши по-бързо...
Разбирам,че то няма да свърши...