Път напред ли, какво е това нещо? Аз все гледам назад, все се оценявам, все търся. Не може ли да се живея без задно виждане, без хубавото лице на старата любов, без сигурност? Ако може, защо не го правя аз?

  Всъщност правя все пак нещо – пиша. Безсмислени са думите обаче, когато не говоря за големи теми, когато си говоря на себе си. Поне така изглеждат от вашия поглед най-вероятно, но дано този монолог не е твърде отегчителен. Та… вървя си аз по улицата, гледам замъглени прозорци, замъглени чужди животи и мисля за битието, за хората, за себе си, дори и вярвам, че правя нещо, че съм някого. Но как можеш да си някого, след като гледаш себе си отстрани, след като постоянно си сменяш маските и вярваш, че си велик. Сам си се обезличавам все повече и повече, но вървя напред – бъдещето чакам. Улицата се смалява ли, смалява – всичко става някак познато, обаче аз си вървя и си мисля, че просто съм жертва на „дежа-вю”-та. Всъщност обаче това са неизживени мечти от предишни разходки. Слънцето започва да ми блести, съдбата блести и ми казва: „Кьоравелник, огледай се, радвай се!”, аз обаче си слагам шапката с козирка и продължавам нанякъде. Съдбата, разбира се, ме оставя да си вървя и с интерес гледа крачките ми. Следва ме даже – любопитна е. Дали обаче това не е моето подсъзнание, което единствено разбира живота? Не знам – пък и има ли значение – важното е, че е с мен. Пред очите ми се сменят лице след лице – във всяко едно търся себе си. Човек трябва да бъде нещо в тази възраст, ако може дори с етикет,  но аз зарязах всичко и само писането ми остана, но не по мое желание – просто е доста упорито. Благодаря му за това и признавам, че би било добър учител по търпение… С всяка следваща пресечка хората става все по-еднообразни, смятам ги за нещо по-малко от мен и се възгордявам. Ако обаче можех да видя себе си директно, щях да кажа, че аз съм еднообразният, а те са „дежа-вю”-та, които имат посока, имат път. Досега не съм видял някой да се размотава с толкова търсещ поглед, все пак смятам, че са по-щастливи. А аз все си търся или поне мисля, че го правя,  досега обаче намерих само някакви странни пътници с подмамващи очи, които остават неразгадани от мен. Както се казваше в един филм („Дневниците на имението” го превеждат): „Писателят трябва да преследва всичко докрай като вълк” – аз по този параграф доста издишам. Напомням за Стратиевата героиня, която ходи на театър всяка нощ, а през деня постоянно търси красивите образи от театъра. При мен само дето подтикващото към търсене е най-вече сънят. Спя си аз в илюзии от книги и пиеси, спя си в легло от минали победи и вярвам, че някой би прочел това нещо, че даже би му харесало и, дай Боже, ще изрече заветното „Браво”; а аз ще запълня ушите си със самолюбие и ето ме – Бай Ганьо писател. Буквите обаче имат способността да оставят следи у човека, да го нараняват и точно тези дупки предизвикват самоиронията в моите думи, точно те правят улицата, по която вървя, гладка – точно те ми дават правото да кажа, че не съм загубен.

  Та… нека продължа да си вървя, било и то по редовете на Word-а, пък, знае ли човек, дано скоро Съдбата ме спъне, ако не, сам трябва да го направя (може Съдбата и аз да сме и две лица на един човек, знам ли) и тогава ще се счупят очилата на самолюбието, ще изхвърчи тъпата шапка и ето – вече съм част от красивия път, наречен живот.

                                                             ПП:  Цицината ще бъде подарък за самоиронията,

която ми даде криле за тези разпилени думи. Чао!

Бъдете остри, ако стигнете до коментиране,

 само така ще отрежете нещо истинско.