Като малка често пъзели редях, ако беше нужно и часове над тях седях. Струваше си, накрая всичко се нареждаше идеално, а да си подредил нещата както искаш е изумително чувство. Как всяко парче свое място си имаше, само едно парче да не беше на точното място, и красотата и картината се губеше. Сега поотраснах, вече не редя детски пъзели, сега се опитвам да наредя нещо по-сложно – живота си. Един огромен, сложен пъзел, съставен от по-малки. Сега един по един ги редя, но това доста ме затрудни. Признавам, това е моят свят, моите мечти, но сама ли всичко да редя ? Не е никак честно, както когато бях малка ще се разрева! Точно в момента нещо важно ми липсва, сякаш понякога нещо в пъзелите не пасва и нещата както искам не мога да сглобя. Това ме мъчи, трудно заспивам и нещо не е в ред. Чак и рими почнах да редя, куплет по куплет. Сама – понякога, както и сега се чувствам! Просто явно някое важно парче пропускам! Всичко отдалече наред изглежда, но не както искам пъзела се нарежда. Просто има моменти, в които се чувствам сама, искам някой да ми помогне, както искам нещата да наредя! За да не объркам нещо, някой да ми подаде ръка, и както когато бях малка и този пъзел да наредя.