Мразя този ден толкова, колкото никой, нищо не може да мрази! Проклинам го откакто се помня! Не виждам смисъл в съществуването му. Ако го нямаше щеше да е по-добре не само за мен, но и за всички останали.

   Чувствам се излишна като смачкана хартия, захвърлена на улицата. Тя се носи от студения зимен вятър, нося се и аз от вълната от чужди мнения. Самотна е! А аз дори повече. Студено и е! Трепери! Моятя душа замръзва! Вали я снегът и я разяжда. Тя бавно умира. Мен ме разяждат хорските думи и дела! Ядат добротата ми, ядат човечността. Полумъртва, за нея идва изгревът. Идва и за мен, така нежелан и мистериозен. А колко ли красиво щеше да е, ако бях останала и се сляла с нощта, нищо, че нямаше да има друг изгрев в  живота ми, той и без това винаги за мен е означавал само и единствено тъга! Толкова го ненавиждам - началото на новия ден! Ох, искам никога да не идва! Колко ли би ми олекнало да знам, че това е последният ми ден и дори последната нощ? И край! Край на презрението, край на униженията, омразата и на очакванията, които не мога да изпълня! Просто не мога!