Странно как всички се възхищаваме на проницателността, невинността, усмивките на децата и забравяме, че и ние сме били такива. Бяхме малки, невинни и гледахме на света като една огромна игрална площадка. Всъщност дори не знаехме, че е огромна. Важното е, че беше забавна. Нямаше на кого да се доказваме, кого да напътстваме, на кого да се караме, за кого да плачем. Само се смеехме. И в нашите очи всичко беше просто, истинско и красиво. Какво означаваше това насилие, кражба, изнасилвания? Не знаехме. Пък и защо да знаем, след като всички ни се усмихваха дружелюбно и ни обичаха, умееха да ни прощават всичко. А когато видеха сълзите в очите ни, ги болеше и тях.

          Хм… ами те са си същите хора и ние сме си същите деца. Тогава защо сега ни гледат с презрение, надменно, чудят се дали няма да ги обидим или нараним, а когато го направим неволно, не могат да ни простят. Какво толкова, че сега лицето ни не е пухкаво, а пламъците в очите изглеждат несъвместимо с бръчките? Какво толкова, че сме ядосани заради работата, че не си позволяваме да сме слаби и беззащитни, че се усмихваме само, когато се е случило нещо много, много хубаво? Та как да се усмихваме, когато спряхте и вие да се усмихвате, как да се разкрием, когато ви е страх от нас и ни гледате сякаш ще ви вземем всичко? Как да не вършим глупости, когато твърде малко от вас ни разбират и ни обичат? Пък и ние… защо станахме такива зверове… а някога бяхме ангели. Бяхме чисти като дъжда, който отмива всичко и разноцветни като дъгата. Но и като нея изчезнахме твърде бързо. Изгубихме се в живота. Междувременно някой ни казваше, че още сме наивни и нищо не разбираме. Как не се сетих тогава да му кажа, че наистина нищо не разбираме от живота, но нямаме и нужда от това, за да го обичаме, за да обичаме и този песимистичен господин или госпожа, за да посрещаме неволите със сила и с цялото си съзнание да пазим чистотата си.

          Когато видим някой да се шегува, да си играе или да гледа анимации, ние си мислим, че е несериозен и безотговорен. Да, ама е по-щастлив. Запазил е детското в себе си. И то не онова детско, което разбираме, че е в нас, тъй като не можем да се справим с проблемите си, а другото, което няма нужда от повод, за да се покаже. Онова, което решава всеки проблем със смях и с този смях отключва доброто у всеки човек. Защото то е там, само че се крие. А ние търсим дипломатични методи, обиждаме, крещим, дори се бием, вместо да разберем, че у всеки човек, дори у най-големия престъпник, има една нежна струна, която се нуждае от любов.

         Иска ми се да прегърна целия свят и да го помоля да поиграем на криеница. И когато наруши правилата, да се усмихна и да му кажа, че много бързо ги е забравил. Да вървим всички за ръце и когато един падне, всички да спират, за да му помогнат. Да спрем да се страхуваме от чувствата и уязвимостта си. Да видим света през детските очи, които носим винаги с нас, но знаем, че истинският свят е много по-ужасен. Но кой знае, може пък да стане такъв, какъвто го виждат онези невинни ангели, идващи на този свят, за да ни напомнят да се радваме на всеки поет дъх.