Странно как всички се възхищаваме на проницателността, невинността, усмивките на децата и забравяме, че и ние сме били такива. Бяхме малки, невинни и гледахме на света като една огромна игрална площадка. Всъщност дори не знаехме, че е огромна. Важното е, че беше забавна. Нямаше на кого да се доказваме, кого да напътстваме, на кого да се караме, за кого да плачем. Само се смеехме. И в нашите очи всичко беше просто, истинско и красиво. Какво означаваше това насилие, кражба, изнасилвания? Не знаехме. Пък и защо да знаем, след като всички ни се усмихваха дружелюбно и ни обичаха, умееха да ни прощават всичко. А когато видеха сълзите в очите ни, ги болеше и тях.
Хм… ами те са си същите хора и ние сме си същите деца. Тогава защо сега ни гледат с презрение, надменно, чудят се дали няма да ги обидим или нараним, а когато го направим неволно, не могат да ни простят. Какво толкова, че сега лицето ни не е пухкаво, а пламъците в очите изглеждат несъвместимо с бръчките? Какво толкова, че сме ядосани ...