Самота

      Девет месеца да усещаш как някой живее в теб. Цели девет месеца! Кога му е топло, кога му е тясно, кога е гладно. Спокойно помръдване и силно ритане и после пак - кълбо напред, кълбо назад. Невероятно усещане! Няма друго такова.

     Но, дали в лунна полунощ или в ранни зори, човек се ражда и след няколко минути остава сам. От първата си глътка въздух. Пъпната връв е прерязана, лекарят си е отишъл, майката спи, до него другият човек проплаква, а той е сам. От първият си земен миг!

      Затова ли се раждаме?

Цял живот да чуваш как някой крещи  в ушите ти:  - Стани!

       Ставай за първото къпане!

       Ставай за първия бой!

       Ставай за първата обич, ставай за нощния полет!

       Ставай, когато най те боли!

       Ставаш, защото си сам.

    А как ти се иска да усетиш, че има някой до теб, зад теб и пред теб! Защото, ако наистина животът е хълм, изкачването е трудно и бавно, но има смисъл, защото ти катериш върха. Там, на най–високото, близо до висините, да поемеш разреден въздух и да извикаш с цяло гърло:

-   Хора, аз успях!

И ехото на успеха да прокънти по цялата земя. Тогава си горд и силен като орел, тогава си дъжд и сняг едновременно, тогава си червено небе. Тогава си млад!

   Мама и тати са ти помагали към върха за ръчичка, ти си гонил залязващото слънце с децата от махалата, събирал си откъснатите еделвайси. Затова не те е боляло, когато  си гледал как кръв ти  тече от ожуленото  коляно. Защото си ВЪРХЪТ!

         Мечтан и премечтан по детски в съня ти, от първата любов до първото предателство. Докато усетиш, че си сам.

         Там горе, високо, много високо.

         Страшно е!

         Защото долу е смъртта. А слизането е бързо и лесно. Понякога  просто се изтъркулваш.   Това е...  

                                                                                 Стефка Галева  

                                                                                 гр. Сандански

                                                                                 2010