Здравей, страннико. Седни до мен да ти разкажа историята на самотника. Мъртъв за всички живи, той скита в мрачните дебри на нощта. Няма спътници той, само сенки минават покрай него, огряни от светлините на луната. Отчаян от вечността, той спря на едно място взе пясък в дланта си, стисна го, не усети нищо... Вече беше станал сянка на отминало време, но още усещаше туптящото му сърце. Някъде вътре в неговите гърди имаше още огън, все още надежда, но тя умираше с всяка падаща песъчинка от ръката му. Бавно пейзажът около него се промени. Постепенно пясъците изчезваха и идваше студена земя, напукана, изсъхнала, пропита с миризмата на разлагаща се плът.
Самотникът осъзна, че се пренася в полетата на Хадес, но пясъкът от ръката му постепенно се нижеше и той губеше представа за времето и се доближаваше до стария му приятел Танатос, който му пое ръката, изтърси пясъка от нея, взе сърцето и го разби в земята. Самотникът се усмихна, прошепна с последни сили благодаря и предаде душата си на стария приятел. Той отказа и с жест му показа реката на обречените души и каза: - Избери, приятелю, мъката или самотата.
Настъпи мълчание, разказвачът замлъкна и слушателят му го подбутна и зададе въпрос:
- Как се казва човекът? Какво избра той? Кажи ми, моля те!
Тогава разказвачът погледна със своите черни и толкова празни очи човека до него. Изписано бе на челото му самота... жив за мъртвите, мъртъв за живите и устните му сякаш за последно промълвиха това бях аз... и образът му стана от пясък и се разпадна в пустинята, разнесен от вятъра, който повтаряше името му: Самотник... самотник бе той и си остана... самотен.