Серийни убийци

Събуждам се сутрин и първото нещо, което ми идва наум, е как да го убия. Не се шегувам. Спирам алармата, отварям очите и вече плана започва да тече в главата ми - първа част, почивка, още мъчения, накрая ще го изтормозя до последно, ще му тегля една псувня и всичко ще приключи.

И така всеки ден. Е, не винаги съм толкова банален. Един-два пъти седмично се случва да му отпусна края и да направя убийствата по-приятни, по-бързи или пък да ги измъча до безкрай. И така цяла година убивам, за да може едни седем дни лятото за да живея. Седем, звучи като дяволското число.

Убивам дните си. Аз съм сериен убиец на дни. А вие?

Първото нещо, което си мисля сутрин е как максимално да изтормозя себе си рано на работа. В колко да отида, с какво гнусно кафе да отровя организма си, каква мазна мръсна закуска да предложа на деликатната машина наречена тяло, така че да ме издържи до обяд. През това време мозъка ми вече е на пихтия от четене на мейли, отчайващи новини по интернет и максимално натоварване да се свърши работа преди обедната.

В обедната се натъпкваш зверски бързо, като гладен африканец, не защото си гладен, а защото работата чака. Има да се вършат неща. Правя поредно мъчение над организма си с пържени аламинути и сладки десерти, с надеждата да имам енергия за следобед.

А какво правя следобед? Работя като вол, пия още натоварващо кафе, нищо че имам проблеми с бъбреците, ям вафли за да ме държат буден и чакам някой да ми каже браво. Естествено не живеем в свят, в който някой те потупва по рамото. Тук има две позиции - свършил си работата, следователно никой не ти мрънка и не те глобяват, или не си свършил работата - луд скандал и аут от играта. Ако случайно изпъкнеш, в повечето случай ще е без резултат.

Та така цял следобед убивам деня с кафе и сладко, смачквам мозъка си с безполезна информация и накрая с въздишка ставам от изкривения стол с болки в гърба и си тръгвам. Имам да довършвам неща за другата работа от вкъщи, вие да не си мислите, че отивам на разхода или на театър.

Няма време да се готви, за това се взема нещо бързо за хапване по път - пица/сандвич инакрая  убивам последните 2 часа пред телевизора с филм. Това разтоварва мозъка ми вече. Няма време за книга, тъй като ще отиде цялата нощ. А нощта не е за убийства, тя е за спане. Не че някой спи спокойно вече.

Ден след ден на работа убивам дните. Буквално. Убивам ги. Не излизам навън защото нямам време. Не мога да напусна, защото няма да има къде да живея. Нямам избор. Аз съм роб. Не, сериен убиец съм. В такова време съм се родил. Няма ги усмихнатите съседи, няма ги децата по площадките (пред компютрите са), няма ги безгрижните дни. Всички са някъде и убиват дни. Всички са убийци.

В крайна сметка настава уикенд, където продължаваме да убиваме дни често с още работа, с пиене, със спане или с филми. Какво друго? Ако евентуално е останал някой лев, то ще отидем да го изгорим в някой мол, а току виж по път сме изгорили и някоя калория.

Всичко това го правим за да се смилим над онези седем дни от годината, в които вместо да отидем да видим роднините си, отиваме да видим морето или планината. Вече на никой не му пука как изглежда - мръсно ли е, застроено ли е, няма време да се мисли това. Виждаш там други като теб и евентуално тези дни пощадяваш с почивка. Или ги удавяш с пиене - според човека и компанията. Така като се замисля, май и тези дни в крайна сметка ги убиваме, просто малко по-завоалирано.

Всъщност не убиваме дни. Убиваме себе си. Оставаме си серийни убийци, нищо че убиваме само по един човек. Заедно убиваме хората. Заедно сме серийни убийци.

Аз не искам да съм убиец. Искам да променя нещо, но други убийци ме натискат обратно. Но важното е, че разбрах какъв съм. Убивам дни, убивам и себе си - психически и физически. Не мога да направя много по въпроса, но ще се опитам да направя малко. Все от някъде трябва да се започне.

Един дядо наскоро ми каза, че трябва да опозная страната си. И после да се радвам на света. Каза ми, че и повечето пътувания не искат пари, искат време и желание. А желанието само се ражда покрай свободното време.

Аз реших да напусна едната си работа.

И тръгвам на едно ново пътешествие. Замислете се и вие дали ви се ходи. Лесно е да си сериен убиец. По-трудно е да не убиваш, а да живееш.