<?xml:namespace prefix = v ns = "urn:schemas-microsoft-com:vml" />Ще успея ли да я спася

              Какво е човекът като част от майката Земя?... Една малка частица от необятността... НО! Достатъчно  голяма, за да промени всичко около себе си и най-вече природата и облика на Земята. За съжаление обаче, не я променя за добро! В следващите няколко реда ще ви кажа какво е преживяла Природата от нейното създаване, до наши дни, до „прекрасната” ни съвременност...

             ... Земята беше тъжна... Когато тя се роди и беше още много млада, животът й сякаш бе идеален. Човекът, като част от нея, не се чувстваше като господар и се държеше дружелюбно с нея. Хората съзерцаваха Природата, радваха й се и се любуваха на нейните прелести... Задаваха си често въпроса : „ Как може да съществува такава прелест в лицето на майчица Природа?” Те я обичаха – и тя ги обичаше. Хармония, феерия и доброта полъхваше от всякъде... Но знаем, че идеални неща няма и че както е казал народът :” Много хубаво не е хубаво!”...

            Постепенно човек започна да отдава по-голямо внимание на себе си. Радваше се на своето голо тяло и неговите пропорции, както и на своите произведения на изкуството... Реши той, че трябва да забогатее, докато още е на Земята. Беше убеден, че единствено Земята е тази, която ще му донесе материалните блага. Забравиха хората какво е невинност, нежност, доброта. Унищожаваха Природата безмилостно. Чувстваха се господари, а не подвластни на Природата... Самочувствието им растеше с всеки изминал ден. Те не мислеха за друго, просто ламтежът за пари и власт замъгляваше тяхното съзнание.

          Натъжи се младата Природа. Тя не можеше вече да бъде същата. Поболя се от мъка, неразбирайки защо човек е станал толкова зъл, защо е нарушил онази свята и чиста хармония, онази братска дружба между тях?!?! Тя не можеше да повярва, че човекът я е предал така, по този ужасен и безскрупулен начин.

          Природата се разболя... от много тежка болест – онази болест, която може би няма лечение... А може би има, стига да не е станало прекалено късно... Предадена от своя доскорошен приятел – човекът, тя за много кратко време изгуби своята хубост и младост. Зелените й коси - горите,  побеляха и вече не бяха толкова буйни и диви. В очите й не се четеше онази живост, онова пламъче, онази искрица, която сякаш казва:

„Ето ме - аз съм жива и щастлива...!” Изчезна и усмивката на красивото й ефирно лице, а на нейно място се настаниха хиляди бръчки, символ на старост и безсилие... Човекът унищожи живостта на Природата, превърна я в бледа сянка на една красива девица – чиста и недокосната. Оскверни той земните богатства, използвайки ги грубо и безотговорно. Как не го беше жал??? Така ли лесно и с един замах се срутва верността и дружбата, градени с години и години...?!?!

           В човека се всели Дяволът на властта и алчността. Този Дявол мразеше красивата Природа. Плашеше го тя със своите невинни сини очи, дълбоките сини океани и морета, плашеше го онази нейна, по детски чиста и нежна, усмивка, която стопляше и най-леденото сърце... Той просто се страхуваше от тази красавица. Неговата мисия на Земята не беше да се влюбва, а да мъсти. Та нали затова е Дявол? Хората се сприятелиха със Сатаната. Той ги учеше как да убиват бавно, но сигурно Природата, показваше им какви биха станали, ако забогатеят... И те правиха именно това – унищожаваха Земята, тяхната майка, така й се отблагодаряваха за всичко, което им е дала, не мислеха, че нея я боли от тяхната грубост и низост, че тя е жива, но е само една останка от минала красота и величие. Сега тя е просто една стара, непотребна жена, убита и физически, и духом, бореща се с тежкото си съществуване и чакаща неминуемата си смърт...

            Тъжна приказка, нали? Да, тъжна е... И в нашето съвремие, ако продължим по същия начин да експлоатираме Земята, тя определено ще загине, а също и ние с нея, защото сме част от Природата. Не е ли по-лесно обаче, да помислим как да й помогнем, да я съживим, да я превърнем от старица пак в прелестна девойка?... Не е ли по-добре да възтържествува красотата и младостта, отколкото мъчителното и бездиханно съществуване? Да, ние идваме и си отиваме... Ние сме смъртни хора, но това не означава, че трябва да унищожим всичко ценно и красиво! Нека бъдем добри и да помогнем на Природата да „ възкръсне”... А пък ако сме толкова загрижени за себе си, то трябва да се отбележи, че ако я обичаме силно и се грижим за нея, тя ще ни се отблагодари... Бъдете малко по-човечни, както ще се опитам да бъда и аз. Ако всички се обединим и станем по-добри, ще постигнем много повече, отколкото ако унищожаваме майката Природа...

Можем ли да бъдем истински човеци?

Ако да – просто да го докажем!!!

Спасете природата! Тя ви моли отчаяно за помощ. Не бъдете господари на нещо, което не ви принадлежи!!!

А просто бъдете приятели с нея, обичайте я... Способни ли сте на това?...