Човек се ражда грешен, през целия си живот той носи първородния грях. Грешни сме, когато се раждаме, грешни сме в младостта и зрелостта си... грешни умираме, за да отсъпим мястото на новия живот... роден в грях.
 Грешим и прощаваме, грешим и ни се прощава... прощаваме, грешейки!
 Да можеш да простиш, е силата да надраснеш себе си и собствените си грешки и слабости. Чрез прошката ние се доближаваме до божественото съвършенство и мислейки, че проявява слабост, човек всъщност се въздига над обикновените, дребни житейски камъчета, които "преобръщат колата".
Прощава този, който обича и е влюбен - а нима любовта е слабост? Прощава майката - а майчината обич е най-силното чувство в света. Прощава победителят, защото прошката е и великодушие. Прощава и приятелят, защото прошката е и вяра, и доверие.
 Да откажеш някому прошка, е силата на слабия. Низшите духом се нуждаят от фалшивата власт на неопрощението, защото бедната душа не познава обичта, доверието, надеждата. В българския календар има празник, посветен на прошката. На този ден всички хора дават и вземат прошка. Народната мъдрост е избрала да има поне един ден в годината, когато всички да са равни пред Бог, и то точно чрез този акт на любов. Как тогава можем да се съмняваме сила или слабост е да можеш да простиш? Всички сме само песъчинки пред историята, а дори и тя прощава.
  Силата да простиш е силата на самия живот, вярата, че не всичко е само черно или бяло, и убеждението, че нюансите между двата цвята са всъщност фонът на нашето съществуване. Така, вървейки по жизнения си път, ние ще нараняваме - волно или не, ще кървим самите ние, усетили болката от обидата, но винаги ще знаем, че има прошка, че силата е опрощението, защото и преминавайки  в отвъдното, човек най-често прошепва: "Простете!"