СИЛАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Това, което ще напиша, е посветено на делото на двамата солунски братя св. св. Константин-Кирил Философ и Методий, които през IX в. създадоха глаголицата, от която произлезе кирилицата, която днес използваме, за да пишем на скъпия ни български език. И на всички, които оставиха следите си с творчеството си на една земя, напоена с кръвта на милиони; една земя, попила заедно с кръвта и спомените, и мечтите на милиони. Една земя, която има история, една земя, чиято култура се извисява и се нарежда редом до западноевропейските. “За всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене!”

Неясно си спомням първите думи, които изписах на български език в първи клас. Споменът ми се струва някак далечен, избеднял, остарял в паметта ми, натрупала стотици и хиляди думи в заплетен лабиринт. Но съвсем ясно си спомням трепета, с който посягах към писалката, за да започна да вия красивите ченгели на кирилските букви. И този спомен е съвсем жив в съзнанието, сякаш всичко това се е случило вчера, сякаш времето е спряло.

Тогава не съзнавах истинската и магическа сила на Словото, не съзнавах Делото, което бе извършено преди толкова много векове на същата тази изстрадала земя, на която аз изрекох първите си слова, написах първите си думи, изпитах първите си трепети. Десет години са изминали оттогава, а сякаш времето наистина е спряло в онзи момент, в който, все още неосъзнаващ силата на словото и на езика, пишех първите си думи в красиви тетрадки и това за мен бе неописуема интелектуална наслада. Надали съм съзнавал значението, което ще придобие словото и езикът за мен години по-късно в нашето бурно време, в което всичко е поставено на изпитание и като че ли само Словото, само езикът, могат да устоят на тези изпитания. Вече се чувствам здраво свързван с корените си, съмнявам се, че някога ще мога да се откъсна, съмнявам се и че някога ще го поискам. Словото и езикът са притегателната сила, от която не мога да избягам по никой начин, не бих могъл да се измъкна от клопката им. Здраво впити в мен, те всекидневно ми доказват, че в бъдещето ми няма място за друг език, който така истински да запълни душевните ми терзания, в който така дълбоко да се потопя, че сам да не мога да намеря нишката на Ариадна, с която да се измъкна нагоре. Няма друг език, който така да ме пречиства, да ме преражда, да ме кара да се чувствам като бисер и в същото време да ме приютява, когато може би ще съм загубил всичко друго. Защото това е езикът, който ми е подарила майка ми, езикът, на който са написани най-скъпите свидетелства за нашата култура, езикът, пред който мнозина са се преклонили, езикът, който малцина “чужди” са овладели. И не поради предвзета национална гордост, а от чисто смирение и поклон пред Делото на всички, които са опазили чистотата и целостта, обогатили са и са променили към добро нашия език, изказвам благодарностите си, че днес мога да напиша тези редове и душата ми да грее от щастието, от което съм озарен. Благодаря им, че днес мога да се удивя на необятните възможности на езика ни, да се насладя на неповторимия български идиом, да прочета съчиненията на най-великите световни умове в превод на собствения си език, при все това с нестихващо любопитство да се потапям в езиковия океан.

Несъмнено силата на българския език не може да бъде оспорвана. Защото чрез този именно език нашите борци за национална свобода са просветили заспалия ни народ преди сто двадесет и осем години, на този именно език са написани произведения, по нищо неотстъпващи на световните творби. И европейският авангардизъм, претворен от Гео Милев, и романтизмът на Юго в творчеството на Вазов, и символизмът при Яворов.

И ако сега се гордея със своя произход и с езика, на който са се изразявали поколения гениални писатели, единствената причина е, че се чувствам БЪЛГАРИН в най-чистия и непорочен смисъл на тази дума. Самият аз по всякакъв начин се опитвам да претворя на родния си език чуждата мисъл, от която съм бил повлиян, чуждото мнение и по свой начин да го направя достъпно и за моите единствени спасители – хората. Философската дълбочина на европейската мисъл по невероятен начин се претворява в българския език, като при все това не остава чужда и суха, а се интегрира, защото българската култура винаги е била редом с европейската; по същество тя е европейска – това не може да бъде променено нито от политически, нито от икономически, нито от географски фактори.

Макар и многократно предавана, най-вече от “свои”, България се е съвземала и се е въздигала. Езикът ни многократно е бил предаван, захвърлян на произвола, но винаги интелектуалният елит е успявал да го “съживи” и по никакъв начин да не го отдалечи от естествения му път на развитие. Понеже езикът е най-силното средство срещу предателите, той несъмнено е изградил и своите защитни механизми.

Подобно на най-големият романист на XX век, Марсел Пруст, който използва максимално средствата на своя роден френски език, същевременно пречиствайки го, и Иван Вазов успява да “пречисти” езика ни и да го направи по-малко уязвим на атака от страна на предатели и вредни чужди влияния.

За европейският гражданин е трудно да разбере проблемите на страните от Източна Европа, тъй като често пъти страните им са били защитени от бедите, които са сполетявали нашата държава. Нашата държава сякаш винаги се е явявала своего рода щит за останалата част на Европа. И поради тази си защитеност, европейците (макар и ние да имаме правото да се наречем европейци с не по-малко самочувствие от това на един французин например) са развили своеобразно високомерие към страни като нашата, които винаги са били на “периферията” и са играли ролята на мостове. Но също така мога да приема и собствения си език като убежище, като остров, на който се чувствам защитен – защитен от подобно високомерие. Този остров ме предпазва от другите, от “чуждите”, макар и да не изпитвам неприязън към тях, но тази защитеност ми гарантира живота в бъдеще, когато литературата може и да се яви като единствен пълноценен живот за мен. Именно тази сила на Словото ми гарантира спокойствието и живота сред останалите общности на Европа, правилното им разбиране, но и същевременно прикриването зад най-сигурното ми оръжие – езикът.

През 1762 г. Паисий заяви пламенно: “Българино, знай своя род и език!”. Този призив бе възпят и повторен от мнозина, но сякаш в последните години изчезна от паметта на българина, като че ли се изличи – сякаш е някакво табу, ако се съобразим с което, бихме били отхвърлени от “истинските” европейци. Не мога да виня хората за това (нямам силата и смелостта, а и правото, да го направя) – никой не се ражда с определена идеология, но тя постепенно се насажда  по един или друг начин, видоизменя се, често пъти придава уродливи форми на иначе красивата човешка душа. И тази реалност, от която също се опитвам да избягам в езика, безуспешно обаче, тъй като тя именно може да е единственият истински враг и потенциален убиец на езика ни, понякога ме натъжава горчиво. Тази реалност обаче може да бъде променена. И тук на място трябва да се появят истинските интелектуалци на България, които са готови да защитят езика, да се преборят и да синхронизират културните течения, опирайки се на европейските тенденции, като същевременно се възползват максимално от възможностите, които предлага българският език. Пламенната защита се изразява не в използването на старите и добре познати форми и техники, а по-скоро в правилния подбор на конкретни техники от конкретни културни течения, комбинирането им, нестандартното им взаимодействие. Струва ми се, че силата на езика ни трябва най-напред да бъде овладяна от самите интелектуалци, които най-пряко боравят с него.

Разбира се, не бих могъл да заявя, че езикът ни не трябва да търпи промени, защото това би означавало, както и вече посочих, спиране естествения му път на развитие. Но да се променя езикът чрез “писането” на порнографски книжки от рода на “Аз, Азис”, използвайки техниките на вътрешния монолог, далеч, разбира се, от същината на тази техника във вида, в който я ползват (и въвеждат) Пруст, Джойс или Вирджиния Улф, е смехотворно, но и много тъжно. С подобни издания трудът на поколения творци-идеалисти, струва ми се, бива заличен в един миг, на мястото му се настанява една измислена и синтетична реалност, която подменя изцяло ценностната пирамида на цяло едно поколение.

Никой не може да изисква моето поколение да бъдем същите като това преди нас, или това преди сто години. Невъзможно и ненужно е. Но да се отрича силата и мощта на българския език в полза на езици, които са се развивали по-дълго време с оглед на натрупания обем от литературно творчество (какъвто е случаят най-вече с английския и френския език и съответните литератури), което се дължи преди всичко на бурните периоди на европейско развитие, в които нашата държава е била принудително задържана и е бил поставен ненадейно край на литература, която е вървяла редом до европейските до XIII в, е предателство спрямо творците от Българското възраждане, спрямо творците от литературата на XX в., както и спрямо творците на модерната българска литература.

Българският език е доказал силата на Словото, влиянието си върху хората, извоювал си е място още през IX век. Трудно е да се прецени дали не са направени определени грешки по пътя към развитието, трудно е да се поставят присъди, но не е трудно да се оцени трудът на хиляди хора, благодарение на които нашият език е оцелял сред бурята от европейски езици и култури. И днес, когато сме на път да се обединим, когато дори и един език е намерен като общ за всички народи (английският – единственият lingua franca на нашето ежедневие), когато сме на път да се върнем във времето на построяването на Вавилонската кула (чрез общия за всички език), мисля, че трябва да оценим собствения си език, чиято сила е прераждаща, и да го съхраним като единственото истинско и сигурно убежище, където да се скриваме, когато всичко друго може да изглежда безсмислено и суетно, когато друго време и друго място може и да няма.