Не искам име.

То само ме затваря в рамките си.

Не искам минало.

То само ми напомня, че съм грешна.

Нима е човешко да се греши, щом безгрешни идоли сме си създали?!

Нима на нечовешкото се кланяме?

Аз съм само борба на противоположности. Не името ми ме създава, нито миналото. Безсилна съм да ги променям.

Аз съм само прашинка с по-различен цвят. Самичка и объркана във хаоса на човеците – прашинки.

Оставам непознала себе си в момента, в който времето застива. Не искам да умирам неразбрана.

Даже любовта е фетишизъм. А колко малко хора останаха сред хуманоидите, онези дето разнасят насам-натам комерсиалните си, празни тела, силиконовите си неповторимости втора ръка и нарисуваните си усмивки.

Защо хората стават кичозни, гипсови украшения за стена с бар-код и надпис Made in China?

Как се превърнаха вчерашните ми приятелки в закачалки за рокли?

Кое направи държанието им евтина театрална постановка със сценарист порнограф?

Нищо, нищо не остана за хората, освен напудрени маски, надуваеми бюстове и безкрайно, безсмислено озлобление към вселената.

Не искам да умра в един свят, където истинските хора са на изчезване.

Не бива да умра на средата на изречението!

Тук нищо няма смисъл. Никой не се интересува от истината. Никой не поглежда под повърхността.

Във мъничкия град и хората са мънички.

Няма да се смаля на умиране!