Раздирани сме от мисли, страсти и от чувства какво и как се случва. Объркващо е – в тези времена размирни и по някакъв начин – дори хаотични. От преживяното време и от случващото се в „живия“ живот е видно и ясно, че всеки нов избор е по-добър и по-различен от предходния. И това е така най-малкото, защото носи усещането за нещо, което не се е случвало, но предстои. Ние, българите, обикновено сме недоверчиви и подозрителни и смятаме, че нищо хубаво няма да се получи. И защо ли забравяме, че все пак, дори и ние сме част от това хубавото, което трябва или може би ще се получи.

Събираме, разделяме, разпределяме, та дори и раздаваме и предсказваме „…ще ли го направят министър?“, но пък не забравяме и да вметнем и подметнем, че: „Само който не е ставал министър, той не знае каква е мъка“. И да, вероятно наистина „Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт… Чест… Слава! Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре — небе!…“ Но все забравяме, че тая работа става с работа – казал ни го е отдавна и Стефан Л. Костов чрез неповторимия образ на Големанов.

Липсва онази сила и дори увереност да признаем, че едни неща не умеем да правим така добре, както трябва да се случат, а когато си признаем – внимателно да слезем и напуснем това ни място. И ако по друг начин иде реч да се каже, то неграмотността ни е овладяла и завладяла с пълна сила. Та и силата на тази неграмотност превръщат преследването на властта и закрепването на таз пуста пирамида на властта в единствена и заветна самоцел. И смятаме, че там и само там ни е мястото. И се стремим с всичките си силици да оцелеем, защото – видите ли – тя, някак си, точно на нас ни се полага. И колкото по неграмотни сме – толкова по-силни сме в това си желание. Този стремеж е, някак си, пропорционален на липсата на мислене – не за себе си, а за тези около теб. Защото с тези около нас ние трябва да живеем заедно и то по един добър начин.

Влизайки в определени държавни институции и виждайки накичените портрети на ръководителя на таз същата институция, ме спохождат мисли за отминали времена и нрави. Но дали те са съвсем далечни и в действителност отминали? Съвсем неотдавна беше времето, когато на един виден ректор паметник почти му бяха поставили в градския парк – съвсем приживе. Не знам дали е заслужил тази чест, но някак си – трябва да бъдем по-почтени и да оставим следовниците да оценят стореното от нази. А иначе, портретите по стените на държавните и обществени институции, които вероятно са запечатали събития от общественото ни минало, е редно да отидат в музея. Защото там им е мястото и защото така оценката ще бъде по-справедлива.

Днес някак изневиделица долетяха през времето думите на един достоен наш съвременник, на един българин, който ни напомни, че „Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“. И съвсем е прав Николай Хайтов, че за да ни се получи нещо, и то да бъде добро, е необходимо сред първенците да изберем и посочим по-умните и тези, които умеят да свършат работата упрятно. Сигурно не всички сме еднакво умни и интелигенти, еднакво надарени и мъдри, но дано не сме загубили онова чувство за справедливост и усещането за чест.

И пак Хайтов дава еднозначен отговор на този въпрос „Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.“ Хайде сега нека помислим за това и да намерим вярното и правилно решение „Има ли майсторлък, парите сами ще дойдат“.

В едно интервю от 1993 г. писателят споделя, че „Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна“.

Не знам колко са тежки времената, които преживяваме, но знам, че са били и по-тежки, и по-несправедливи. „В такова време ти се ще да имаш две сърца — едно за чест, друго за мерак, - а то, опустялото - едно: разсечи го, разкъсай го - пак едно!“ – разсъждава героят от Хайтовите „Мъжки времена“.

Свикнахме и приемаме за нормално и естествено да нарушаваме правилата, да обясняваме, че в определения конкретен случай те не ни касаят и са малко по-различни. И пак така удобно забравяме, че те, правилата, сме ги създали самите ние – хората, и са за нас самите. И ако тези правила са някому неугодни, то добре е да преосмисли собствените си правила, а не тези, които са общоприети. Защото се получава така, че в дни като тези, в които обсъждаме съдебни решения, правим поредица от епистоларни изказвания, обясняваме как и защо тези правила по някакви си странни причини не се отнасят до нас и конкретния случай, то най-малкото ставаме смешни, че искаме всички да спазват правилата, ама те да не се отнасят до самите нас.

„Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.“ – въздъхва Банко от прословутите „Мъжки времена“ на Николай Хайтов. Та как за едни е позволено единствено и те самите да казват и споделят истината, а за останалите – да си траят и да приемат, че тя, истината, е само тази, споделената. Но уви, времето неотклонно и непрестанно им показва, че „крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“ И пак иде реч за тези, които могат да свършат работата. „Изтървем ли България, изтървали сме всичко“. И този път нека поизтрезнели, събрали вътрешните си сили, да отстоим това като свое верую.

И понеже приликите с действителни лица и събития са толкова много и ясни, спестих конкретните имена. Но оставих на тях и тяхната съвест да мислят, ако това е във възможностите на техния нарцисизъм – да страдат за силата на Езоп, че думите са силата, която рано или късно разкъсва оковите.

Скоро четох една статия, в която разказвачът на приказките за надежда – Джани Родари, е отправил своите послания, като е казал всичко това по един особен и добър начин:

Понеже мнозина живеят със мания

да носят отличия, титли и звания,

предлагам: тоз, който със своите лъжи

е добил по-голяма известност,

да се уважи с обръщение „Ваша Безчестност“, …

„Ваше Нахалство“, „Ваша Крадливост“

или „Ваша Фалшивост“.

Ваше безсрамие!

проф. д.н. Венелин Терзиев