Среднощен размисъл... Монолог...

 Всеки от нас е изживявал някаква болка. Аз също. Но никога не съм знаела, че нещо на този свят може да боли така и да не минава с дните, а напротив - да се усилва главоломно. Една загуба. Една липса. Една черна, празна дупка, която зяе в мен. И вече няма кой да я запълни, нали, Бабо? Да, чувала съм, знам, вярвам... Че те живеят и след физическата си смърт. Но как да я целуна, как тя ще ме погали, кой сега ще ми каже: "Пете, успех на класното, бабе! Стискам ти палци!" Няма кой...
 Защо, когато се усмихнем, хората около нас си мислят, че вече сме преживели всичко и не страдаме? Защо е толкова несправедливо? И защо ме боли все повече? Не е честно... Човек (макар и тежко, смъртно, неизлечимо... болен) да е жив днес... и в следващия миг... Утре просто го няма! Защо??? Защо ми я отне... Който и да си - Господ, Дявол, Съдба, не знам...
 Да осъзнаеш, че ЕДИНСТВЕНИЯТ изход за един човек, когото обичаш безкрайно, безмерно, без... е смъртта. И ти трябва да го пуснеш да си отиде, за да спре да страда. За да може душата му да "почива в мир"... Да, но болката в теб, която остава след това???
 "Казват, лекувало времето.
 Времето не лекува.
 Болката като вените,
 с възрастта се подува.
 Времето е проверката
 за болестта голяма.
 То би помогнало само там,
 където болест няма..."
                                 Емили Дикенсън
 Да, да, да... Загубих я! Но ще се боря... Усещам я! Тук, до мен, как ме гали нежно с подутата си от миене на съдове, пране и готвене ръка, как ме целува и ме милва! Чувам как й казвам "Бабо!" и тя ми отговаря... Идва в съня ми... Но, по дяволите нещо липсва в мен... И боли! Боли ужасно много! Нима ми липсва Баба?!?!?! Та нали хората казват, че тялото е само една обвивка, че то съвсем не е всичко и душата остава жива... Да, но на мен в момента ми липсва чисто физически! Душата й е тук, да... Около мен! Зная го! УСещам го! Чувствам го навсякъде!!! Но пак не стига... Колко сме странни ние, хората - нещо винаги не стига... Нали...?