Цяло лято се посветих на една единствена задача, на една единствена цел – построяването на Стената. Личен проект, осъден на провал още преди началото си, защото в основата му лежи една стара истина - а именно, че всичко създадено от човек е дефектно, далеч от перфектното, изначалното.

Стената ми беше само метафора. Тя нито се виждаше с невъоръжено око, нито можеше да се усети с неопитни пръсти. Тя беше нещо лично, нещо скрито, но и нещо крайно значимо. Стената ми беше символ на непоколебимост, на философска отделеност от чисто човешката сантименталност, на смирението пред правилата на стрелата на времето. 

Всеки миг или отрязък от време е обречен да умре веднага след като се е зародил. Нелепата истина. Въпросът е, че хора като мен трудно приемат тази истина. Ние обичаме да стискаме времето, което споделяме с любимите хора, да го задушаваме, отказваме да го пуснем. Въпреки цялата тази агресия обаче, ние си оставаме простосмъртни емоционални човечета, обречени не да управляват, а да бъдат управлявани от живота и от времето. Ние сме и винаги ще бъдем само негови изпълнители.

Стената трябваше да ме разграничи от това мъчително робско поведение. Тя трябваше да ме издигне над него. Чрез нея аз трябваше да бъда вятъра, вечно пътуващ и никога  застояващ се. Трябваше да съм камъка, през който минават потоците на човешките емоции и чувства, но който винаги остава все така твърдоглав и невъзмутим. Стената трябваше да ме направи спокойна и разбираща, неинтригуваща се от човешките вълнения и напразни сантиментални мисли за отлитащото време и начин на живот.

Продължавам да надграждам стената, но вече два пъти усетих ронещата се мазилка, през която влиза светлината на изминалите дни, вече превръщащи се в спомен. Светлината нахлу в главата ми и ме изгори отвътре, защото разбрах, че дори градежът да бъде построен изцяло, тези дупки винаги ще са там и ще ми парят. Не мога да съм като вятъра, нито като камъка.

Единственото успокоение, което ми остава по отношение на отиващите си сладки времена, е един интересен парадокс – този на Зенон. Едно пространство винаги може до безкрайност да се дели на половина. В този ред на мисли, в една секунда, в един сладък и прекрасен миг съществува също толкова време, колкото в цялата Вселена. Може би все пак можем да стискаме момента до безкрайност...