Цяло лято се посветих на една единствена задача, на една единствена цел – построяването на Стената. Личен проект, осъден на провал още преди началото си, защото в основата му лежи една стара истина - а именно, че всичко създадено от човек е дефектно, далеч от перфектното, изначалното.
Стената ми беше само метафора. Тя нито се виждаше с невъоръжено око, нито можеше да се усети с неопитни пръсти. Тя беше нещо лично, нещо скрито, но и нещо крайно значимо. Стената ми беше символ на непоколебимост, на философска отделеност от чисто човешката сантименталност, на смирението пред правилата на стрелата на времето.
Всеки миг или отрязък от време е обречен да умре веднага след като се е зародил. Нелепата истина. Въпросът е, че хора като мен трудно приемат тази истина. Ние обичаме да стискаме времето, което споделяме с любимите хора, да го задушаваме, отказваме да го пуснем. Въпреки цялата тази агресия обаче, ние си оставаме простосмъртни емоционални човечета, обречени не да управляват, а да бъдат ...