Опитах се да избягам от собствените си мисли. Успях! За кратко. За колко време можеш да избягаш от себе си - минута, час... или просто и бягството е една от илюзиите, които си създаваш, за да успееш да приемеш неприемливото. Страх ме е. Страх ме е, че мечтите ми ще си останат само блянове, че животът ми ще отмине в напразни химери и копнежи. Страх ме е, че няма да намеря смелостта, която ми е нужна, за да направя това, което знам, че трябва да направя. Защото аз знам какво искам, знам как да го постигна, но всичко се изчерпва с това мое знание. Действията ги няма. Действията са страшните, неосмелимите, а намеренията, тях винаги ще ги има, те винаги ще са точни и ясни, планирани, на пръв поглед лесни за изпълнение, но все така неизпълнени... Объркана съм, в главата ми препускат толкова неизказани мисли и все пак от страха ли са станали такива, или наистина не са така важни, че да ги споделя.

 Виждаш как всеки ден умират хора и си казваш, че животът е кратък и трябва да го оползотвориш, да не се ядосваш за дреболии и в същото време да се радваш на малките неща. Но и това е едно от моите хиляди знания - напълно безполезно! Защото само за секунди напрегнатото ежедневие ме оплита в мрежите си и ставам човек, какъвто никога не съм си и представяла, че ще бъда. Ставам една грозна и жалка картинка, гонеща чуждите цели, оставила своите собствени на заден план. От една страна съм принудена да го правя, но това толкова изсмуква силите ми, че не ми остава енергия за нищо друго. Даже и за мечти. Не че има полза от тях, но поне за миг успокояваш изтерзаната си психика, на границата с лудостта. И пак страхът, че правейки това всеки ден, не усещаш как времето лети и идва момент, в който е късно за всичко. Аз предчувствам този момент и още от сега усещам съжалението и болката, които ще ме налегнат, и въпреки това не правя нищо за предотвратяването му. Просто чакам, чакам да стане по-зле, деградирайки като личност, отказвайки се от малкото ми останала човечност, забравяйки коя бях и каква исках да бъда. А сега коя съм? Една самотна сянка, изчакваща неизбежното, каквото аз самата го направих...