Напоследък, постоянно се чудя какво се случва с мен. Поглеждам назад във времето и космите по тялото ми настръхват като си спомня в какво състояние бях изпаднал в последните месеци. За най-малкото се изнервях, а и оценките ми в училище паднаха драстично.

     Защо трябваше да се стига дотук? Преди, всичко си беше нормално при мен, нямах проблеми с емоциите, имах желание за учене. На 21.12.2012 може би започна промяната в мен. Спомням си, че зимата беше обвила града в белите си обятия. За първи път не изпитвах страх, когато минавах през неосветен подлез. Чувствах се невероятно спокойно, сякаш бях достигнал своето вътрешно равновесие.

      Но имаше ли смисъл да намеся този ден? Той не беше по-различен от другите. Обаче в следващите денонощия се случи нещо, което прекърши душата ми. Участвах в дискусия в общ чат и главният опонент в спора беше момиче. Ярка искра запали огън между нас. Започнахме да се привличаме като магнити. Ежедневно си пишехме с часове. Постоянно ѝ споделях лични неща, които ги пазех ревностно. Не знаех какво се случваше с мен, но ме обзе някаква особена усмивка, която не замръкваше. Неусетно минаваше времето и докато разбера ― вече бях отпил достатъчно от чашата на любовта и се опияних до лудост. За първи път обичах някого. Чувствата ме накараха да творя. "Светът на Ктулу" е едно от произведенията, които създадох, под въздействие на девойката, която ме омайваше. В училище беше забелязано позитивното ми поведение. Наистина се държах като човек, който е на силни наркотици, които изпиват мозъка му и го карат да гледа всичко в розови нюанси.

    Обаче идилията не продължи задълго. Настъпи пролетта, сезон, който ненавиждам. Постепенно започнах да навлизам в душевна криза. Горях от желание да се срещна с нея, да я прегърна, да я целуна... Тъкмо дойде моментът, когато щяхме да сме заедно. Нямаше как да отложа пътуването до града ѝ. Няколко часа преди да тръгна, тя ми звънна и с плачещ глас ми каза, че няма да можем да се срещнем. Мълния ме порази с цялата си ярост и подпали вътрешния ми свят. Хоризонтът се изпари пред мен. Душата ми се чувстваше мъртва, а тялото ми беше изнемощяло.

    Минаваха дни. Постоянно бях мрачен, дори когато си общувах с нея. Положението се влошаваше. Накрая решихме да прекратим връзката си. След няколко дни се чувствах много по-свеж. Времето тъкмо се пооправи и слънцето изгони сивите облаци, които загрозяваха прелестния пейзаж. Дърветата цъфнаха, поникна трева, цветята обагриха с вълшебните си цветове доскоро пустата земя ― сякаш раят се беше пренесъл на земята и можех единствено да му се наслаждавам безмълвно. Очите ми гледаха с трепет и ме обзе някаква странна надежда, че скоро ще ми се случи нещо прекрасно.

     На Великден се осмелих да се обадя на момичето, с което уж всичко беше свършило, за да честитя светлия празник. Някак си ми стана много криво след телефонния разговор. Но не след дълго започнахме пак да си общуваме активно. Занижих успеха си в училище, изнервях се от най-малкото, изобщо имах чувството, че бях попаднал в замръзналия ад. Още по-тъжно ми ставаше, когато наблюдавах как връстниците ми си прекарват времето с любимите си създания.

    Точно накрая на учебната година, когато най-ужасното премина, девойката, която харесвах, дойде на гости в града ми и най-сетне се срещнахме. За първи път през живота си бях заедно с момиче. Независимо, че ме отбягваше през цялото време, изпитах сладостта от прегръдката. Наистина незабравим момент, който ми даде криле. Душата ми разчупи оловните окови, в които беше прикована и се почувствах като нов човек.

    В последните дни нямам възможност да си общувам с любимия си човек. Но по-интересното е, че почти не ми липсва. Даже в момента по-скоро съжалявам, че това създание стана част от живота ми. Любовта ме докосна по своеобразен начин, макар и това да беше само нейната самотна сянка. Тя не беше истинска, най-малкото, че съществото, за което толкова енергия изхабих ― не ме обича. Даже не ме харесва, което само потвърждава грешката ми, че дадох прекалено много свобода на наивното си сърце.