Когато навън е още студено, вятърът се стрелка между голите клони на дърветата  и облаците сивеят чак до тъмномораво,  в нас се опитва да покълне пламъчето на надеждата. Толкова много дни сме я съхранявали в себе си, че вече й е време да се разпукне. Не знаем какво ще поникне от това пробуждане, но очакваме да ни завладее и изведе до този устремен път, който ще ни покаже правилната посока.

                 Посоката, която сме загубили или още не сме открили. Но за която след време ще можем да кажем - това е вярната и истинската.

                 Знаем, че понякога е късно, за да е нова и различна от тази, която сме следвали досега. Но това, че след зимата идва винаги пролет ни кара отново да се разлистим и макар, че корените ни са накорубени, жилави и обрасли с мъха на отминалото време се надяваме на млади  филизи, от които да може да се родят  плодове.

                Плодовете на нашия млад и пълен с надежда стремеж към промяна и  мъничко човешко щастие, от което всички се нуждаем.