Студено ми е! Направо замръзвах!

И Жак Превер не помагаше. Нито Милър. О, да! Хенри Милър! Двата полюса!

Така си "подредих" мислите и чувствата, че вече сама не знаех на кой свят съм. И къде беше голямата грешка на „голямата стъпка"...

Вторачвах поглед в пламъка на свещта и... не можех да отлепя поглед от нея... бях като хипнотизирана... Сякаш цял живот бях чакала точно този определен момент и разбърквайки собственоръчно приготвената каша от радост, щастие, сълзи, педантична привързаност и непоклатима глупост, не осъзнавах, че видиш ли, трохите, които държах в ръцете си не са комат хляб и пламъкът на свещта не е огън от камина... Нещо ме заслепяваше, но не знаех какво.

Нещо ми пречеше да виждам, но не знаех какво.

Нещо не ми даваше мира, но не разбирах какво.

Нещо нарушаваше съня ми и все още се опитвах да разгадая какво беше това чудо, да го открия и да го убия със собствените си ръце, сърце или разум, в зависимост от случая...

Но както за всяко нещо и за това със  сигурност си има обяснение... Но защо аз, по дяволите, не го намирах? Толкова ли безумно бе желанието ми да кажа, покажа или  докажа нещо, че не виждах  това, което наистина ставаше в живота и целия изкривен свят наоколо?

Уморих се!

А, и нали ти казах, че ми е студено... ама адски студено.