Стъклено

Стъклени капки падат от очите ù, сърцето ù, превърнало се в стъклен камък, леко потрепва при появата на спомен. А спомените са така ясни, бистри.. Всичко е така, сякаш се случва, докато нежните ù пръсти събират сълзите от пода. И тя, леко ридаеща, едва се мърда. Силите ù бавно се изчерпват, събирайки всеки един спомен. За нея всяка една стъклена капка е един спомен. Времето минава бавно. Минутата е сякаш век без него. Тя леко ридае в леглото, превивайки се от болка. Друг звук не може да издаде. А стъкленото ù сърце се троши на стотици парчета. Замръзнало, когато е останало без пламък, то вече се руши. Леко всяка част от него започва да се топи и тя потъва в сънищата си, но скоро от вълшебството в тях остава само кошмарът. И ето я - почти будна, тя изрича неговото име, протяга ръце и грабва възглавницата. Прегръща я, сякаш прегръща него, опитвайки се да излезе от кошмара. Тогава осъзнава, че тя е будна и осъзнава реалността. Стъклените капки с утрото са забравени и тя чува лекото, бавно биене на сърцето си. То кънти в ушите ù. Но тя няма сили дори да се бори за тишината…