Много пъти съм се замисляла за момента, в който детето става възрастен... и стигнах до извода, че такъв момент просто няма, нещата стават постепенно и неусетно. В поредния скучен ден, докато вършех еднообразната си и скучна работа, просто в главата ми се зароди една идея, една метафора...
Процесът на съзряването прилича на едно високо стълбище, което всеки трябва да изкачи рано или късно - по това хората си приличат. Различават се по начина, който избират. Стартът е равен - започваш от нулата, но нататък... Някои започват несигурно, като малко дете, което поставя двата крака на едно и също стъпало, други се изкачват равномерно - от началото до края, постепенно и целенасочено. Някои я изкачват на почивки и изостаналите ги настигат и задминават понякога, други се изморяват по средата и сядат на някое стъпало, наблюдавайки останалите, завиждайки на неуморимата енергия, с която се катерят. Някои се затичват, вземайки по две стъпала наведнъж, но веднъж стигнали най-горе, те си дават сметка, че не си е струвало да останат без дъх, след като дори и най-бавните успяват. А и колкото по-бързо скачаш по стъпалата, толкова по-често се спъваш и падаш, понякога само се удряш, понякога болката е непоносима и не можеш да помръднеш... Освен по начина, по който се изкачват, хората се различават и по своите подбуди. Едни знаят, че просто трябва да стигнат там, рано или късно; други смятат, че на всяка цена трябва да са първи; трети са движени от любопитство - какво ли има горе... Стигайки до средата, повечето започват да се съмняват в смисъла на това изкачване, а достигайки върха им се иска да не са тръгвали изобщо... Различават се и по взаимоотношенията помежду си. Някои се изкачват сами, не виждайки другите, не пречат и не помагат, нито търсят подкрепа - те просто се изкачват, бавно и сигурно. Някои изтичват до средата, обръщат се и започват да се подиграват на онези, които са по-ниско, като в същото време не смеят да погледнат нагоре, за да не получат същите подигравки... Докато онези горе вече са осъзнали колко е безмислено подобно поведение. Някои застават на стъпалото, до което са се добрали и, докато почиват, окуражават онези на по-ниското да продължават, успокояват ги, че вече става по-лесно. Има и такива, които водят по-несигурните, връщат се да подкрепят изморените и подканят онези, които се колебаят да стъпят на първото стъпало. Някои избират за другар някой, който да ги подкрепя, да ги дърпа и понякога да ги носи; някои избират такъв, който се нуждае от малко помощ; някои избират човек като тях самите... А някои предпочитат да вървят сами. Някои са нетърпеливи, някои се страхуват, някои искат да се върнат... но всички стигат до горе. А какво става, когато стъпиш на последното стъпало - светлина ли има или мрак? Дали има нещо там, някаква награда? Да, има... и тя е едно огромно огледало, огледало, което отразява същността ти, стигайки до последното стъпало ти разбираш кой си всъщност. Станал си Някой по време на изкачването, без да си го поставял като цел. А кой точно си ти - определят именно онези различни подбуди и взаимоотношения, онези различни "похвати"... Ние не сме едни и същи през цялото време, ние се променяме постоянно, започнали сме от едно и също място и на едно и също ще завършим, но не като равни! Всеки ще види отражението си в Огледалото, ще види и отраженията на Другите - на същите онези, с които е свикнал по Стълбата, без да забележи колко са променени... и колко е променен той самия! Дано Отражението ти хареса...