Оплетена в паяжината на сивото ежедневие и на човешкото бездушие, аз съществувам. Поклащам се бавно - увиснала в безтегловност, с грацията на обесена. Отдолу, обувките ми размахват дружелюбно опашки и с оплезени езици чакат да ги поразходя навън.
Продължавам безцелно да се поклащам натам-насам, а в главата ми се заражда една не съвсем миролюбива мисла:
- Дали няма да е добре, ако стане едно хубавичко земетресенийце?...
Не, не си падам по катаклизмите, но така - нещо да става! Омръзнаха ми
вече и тази отвратителна безтегловност, и това нищоправене!
Събирам решително цялата си психоенергия и...
Разстрелвам омразната паяжина и тупвам на земята - Ох...! Надигам се бавно, разтривайки понатъртеното си "отзад" и потътрям крака към
хладилника. Огладнях от дългото висене. Отварям го и отвътре строго ме поглеждат измръзналите лица на моркови, кервиз и зеле. Няма никаква следа
от наскоро извършени убийства за разлика от това, което става навън по улиците - ни труп, ни кост!
- Е, нищо - казвам си ...