Беше приказен летен ден. Зеленина покриваше всичко наоколо и караше земята да сияе под топлите лъчи на слънцето. По лазурното синьо небе не пълзеше нито едно бяло облаче. Навсякъде цареше спокойствие, което беше нарушавано само от веселите песни на птичките. На една пейка в парка, в този летен ден, под короните на дърветата седеше Свободата. Тя изглеждаше тъжна и замислена. Не обръщаше внимание нито на приказната лятна картина, която я заобикаляше, нито на слънцето, което весело се усмихваше. Свободата мислише за своята съдба, която й беше отредила най-важната и тежка мисия в света - да продава свобода. За пореден път тя си спомняше как при нея идваше всяко сърце, което копнееше да бъде свободно. То й казваше от каква свобода точно има нужда - физическа или духовна. Тогава Свободата определяше цената, която трябваше да се плати, защото нищо на този свят не се даваше даром. Най-често сърцето се отказваше от най-ценните си претежания - любовта, надеждата, вярата и мечтите. Защото чувстваше, че имаше нужда от спокойствието, с което щеше да го дари Свободата. Затова никое от сърцата не си даваше сметка каква цена трябваше да плати. Въпреки, че Свободата вече притежаваше едни от най-нужните съставки на живота, тя не се чувстваше истински щастлива. Защото разбираше жестоката истина, че тя не беше свободна. Не беше свободна сама да избира пътя, по който да върви, защото съдбата й вече беше предопределена - да продава свобода!