Ставам сутрин и първото нещо, което правя, е да включа телевизора, за да слушам музика. Половин час по-късно вече съм в училище и звъня на съучениците ми, за да разбера какво ще правим първия час - ще ходим на кафе или ще влизаме в клас. По-късно, когато вече сме в час, по-голямата част от класа ни не чува и дума от урока благодарение на усилената до дупка MP3, кънтяща в ушите им, а останалата част си правят снимки с нечий мобилен телефон, служещ в момента за фотоапарат. След училище се прибирам в къщи и първата ми работа е да включа компютъра, за да мога да изтегля новата песен на любимия ми изпълнител, да початя с приятелите, с които до преди малко съм била в училище, да се поровя из интернет-форумите за някаква нова безсмислена тема за разговор и други безполезни неща. Така неусетно и безполезно прекарвам следобеда пред компютъра и докато се усетя вече е станало време да изляза навън на кафе или в местната компютърна зала - най-обитаваните места от връстниците ми. Прибирам се късно вечер и отново засядам пред компютъра или телевизора. Така преминава денят ми, както и на всички на моята възраст, без дори да ни остане време да погледнем домашните си, без да помогнем малко в къщи на родителите си.

            Такъв е съвременният млад човек - заобиколен от високо технологичния прогрес на човечеството, незаинтересуван за бъдещето си, за околните и техните проблеми, дълбоко вглъбен в себе си и в своите "бели кахъри", недоверчив и песимист. Такъв е животът му, такава е средата му. Той е загубил чувството за красота - за него красива е преминаващата обща мадама, облечена в къса поличка и потниче, или местният плейбой, въртящ на пръстта си 5-6 момичета и въпреки това все още най-желаното момче. Той е загубил чувството си за ценност - за него ценен е най-новият модел GSM апарат Sony Ericsson. Той е загубил човечността си, забравил е принципите си, затрил детските си илюзии и мечти, мислейки всичко това за "пълни идиотщини".

            Къде останаха днес онези млади хора, стремящи се към успех във всяко начинание? Какво стана с нас, тинейджърите, и кой уби мечтите и надеждите ни? Изведнъж всеки от нас загуби вяра в хората около себе си, забрави целите си, затвори се в себе си и намрази всичко и всички. Вече не отдаваме и капчица внимание на докосването на близък човек, изпълнено с толкова нежност и подкрепа, и забравяме да покажем любовта си към околните. Вече не виждаме красотата в заобикалящия ни свят - слепи сме за неописуемо красивия залез, глухи сме за веселата песен на пойните птички, мразим пролетния дъжд, въпреки че в него има толкова топлина и свежест. Вече не ни прави впечатление, че очите на приятелите ни са пълни с неизплакани сълзи; не се разнежваме, когато видим баща да играе с дъщеря си баскетбол в училищния двор, а им се подиграваме; не ни интересува, че доскоро близките ни приятели са претърпели инцидент, защото това не се е случило на нас. Такива сме ние - самовлюбени, прекалено горди и несъстрадателни.

            А виновен ли е съвременният млад човек, че е такъв? Не, разбира се! Родени сме в свят на страдания и мъки, свят, пълен с пороци и недостатъци, свят, беден на любов и щастие. Какво можем да направим ние сами срещу злото, когато виждаме, че никой друг от възрастните, от които би трябвало да вземаме пример, не прави нищо срещу него? Единственото, което можем да направим, е въпреки всички злини - материални и духовни, да си останем самите себе си. Да не се преструваме на хора, които не сме, да не се страхуваме да се покажем такива, каквито сме всъщност, защото страхът може да бъде най-голямата ни сила, стига да разберем от какво ни е страх. Трябва да открием нашият начин да победим честно в нашата игра. Трябва да вярваме в себе си, за да оцелеем.

            Не е лесно да си млад, защото за пръв път преминаваш през много неща и тепърва започваш да учиш житейските уроци. Още по-трудно е обаче да си възрастен, защото тогава забравяш какво е да си млад. Така че все някога всички съвременни тийнейджъри ще осъзнаем, че сме пропуснали много, живеейки живота си по този начин, както сега, но тогава вече ще бъде късно да се поправим. Затова сама за себе си аз се опитвам да променя моя живот и себе си, а покрай мен и живота на моите приятели, и това е главната ми цел в момента.