Тайните на четенето I - Пагубната мисъл за автора
Има хора, които не са чели нищо. Нито една, нито пет хиляди книги. Те обикновено са свестни хора.
Има хора, които са чели пет книги, но убедено твърдят, че са чели пет хиляди. Мнозина от тях наистина вярват на думите си.
Има хора, които са чели стотици книги, но се държат така, все едно са чели същите ония пет хиляди книги.
Ако има човек, който наистина е прочел пет хиляди книги, то той е квинтесенция на чистия плебей.
-------------
И тъй, между свестния човек и излетия в съвършен калъп плебей се намират ония два типа читатели, които страдат от най-заразната и най-прояждащата болест сред четящите, а по-точно – мисълта за автора на творбата.
-------------
Всяко дете спира да бъде дете, когато попита: “Кой, мамо, е измислил тая приказка?” Всеки ученик в своя първи час трябва да пресрещне първия урок на всяко истинско четене. Този урок гласи: Никога не разпознавай в героите техния автор!
Училищата, тия средища на средноватото, носят в себе си вируса на лошото четене, което всъщност е едно никакво четене. Милиони са плитките учителки, които питат: “А сега, ученици, кажете, какво е искал да каже автора с написаното?” Сякаш не литература се чете, а писмо от любовник, което най-сетне е тук, в което липсва възжеланото “само теб обичам”, но някак си то трябва да се изрови от текста.
Поезията, тази принцеса на словото, най-много страда от пагубното четене. Не една полудевица и не един празноглав младеж се насочват към поезията само за да докопат автора. Твърде често прокарването на поглед през стиховете не е нищо повече от лов на чувства от хора, ощетени от чувства, това е израз на безсмислие, което се компенсира с гълтането на чужда мъка, радост, възторг… Без наличието на субект зад стиха, без така скъпия автор, милиарди читатели биха отведнъж зарязали четенето.
И тук е ред да вникнем в прословутото “аз разбрах тая книга”, “аз проумях написаното”. Всичко това значи – аз преживях разказаното, почувствах реалността му, спрях да бъда себе си и станах… автора.
Само една крачка ни дели от психологията на литературния критик, тоя дивен лилипут. Всички знаем, има такива хитреци сред критиците, които повече одобряват, отколкото изразяват неодобрение. Те търсят доброто начало във всеки текст, откриват автора във всеки човек, като за тях е достатъчно той да знае пет букви, поне една, от които да е гласна. Но в крайна сметка от душата на литературния критик ни се разкрива докрай истината за читателя-който-не-може-да-се-отърве-от-мисълта-за-автора.
В един момент на омерзение и самота този читател, под яркия образ на критика, охулва. Никога творбата и винаги автора! Всеки флирт на читател с автор, колкото и фантазмен да е той, е обречен на провал. Лошото четене е гнусният копнеж да си припишеш плодовитост, а това става като първо си въобразиш, че си героя от творбата, а сетне и нейния автор.
---------------
Четенето е възхождане! Но не към автора, а към значенията в текста. Всяко движение по посока на автора е низхождане, то цели асимилацията му.
Страстта на читателите към биографии е най-грозният копнеж в така наречената литература, това е не просто канибализъм, това е некрофилство.
Докато човек чете, той няма как да срещне автора. Ако това стане, той не чете, а пропада в самотата на безличността си.
Ако един автор внася себе си в написаното, той пропуска да даде живот на своя текст, този човек е стерилен. И в този случай истинският четящ няма да попадне на автора, просто ще открие твърде постно от значения слово.
Ако един автор пише за живота си, ако превръща своето преживяно в думи, той не може да разкаже нищо повече от анекдот. Четящият би се досадил и от най-блестящата авантюра, би заспал насред драмата, веднага би разпознал двата края на аршина на трагедията. И всичко това, защото става дума за живота на автора – един човешки живот.
Няма човешки живот, който да си струва разказването в слова. Затова и четенето е противоположно на каквото и да е мислене за автора. Четенето е надрастване на човешкото и постигане на божественото. А няма автор, нито един в цялата човешка история, който да е бог.
Четенето е плуване във водите на божественото, което значи: край на делничността и преобразуването й в художественост.
------------
И така, това е първата тайна на четенето, защото е най-важната тайна. Освободиш ли се от тегобата на мисленето за автора, започваш истински да четеш.
© Едуард Кехецикян Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Да, Лили, да се припознаеш в героя е да опознаеш героя, да напуснеш обичайната реалност и да навлезеш в художествената реалност. Но да се идентифицираш с героя е опасно; може би само в юношеска възраст това има частичен положителен ефект. Идентификацията с героя изпълва празноти в личността, които наместо да се преодоляват, посредством идентификацията се създава илюзията, че липсват. Наивно е вече порасналата жена във всяко свое действие да се разпознава като Скарлет, а мъжът да се прави на Поразяващата ръка. Направи ли се това значи не е правено четене. Личността не се е оформяла, а е замаскирала липсата си. Иначе аз малко изострям позицията в текста, наистина, за да предизвикам по-спонтанна ответна реакция.
Вили, добре е че пряко изразяваш по-различното си виждане в сравнение с моето, разбира се, там където има такова. За мен литературата е като любимата жена. Аз се водя от любовта си към тях. Но когато попитам кой е писал този текст, какъв е бил този човек, както и какво е миналото на тази жена(при условие, че вече не е дотам млада), кои и какви са родителите й, аз започвам да изневерявам на подхода, който се съдържа в любовта. Аз започвам да търся факти!
Ще дам пример с личността на Христос. Ако попиташ един вярващ, кой е Христос, той ще отговори, че това е сина божи, който е бил разпнат и така е спасил всички нас. Но ако попиташ историка, кой е Христос, той ще търси покрай личността на Христос фактите. Историкът ще обясни твърдението, че Христос е божи син, с епохата му. А в онази епоха израилтяните са чакали месията и това натрупано очакване се е преобразувало в представата за една обикновена личност като син божи. Историкът не вярва, той иска да знае.
Онзи, който умее да чете от очите, не бил търсил мислите, които се крият зад тях. Всъщност мислите само ще те подведат. Швейк е погледът на Хашек, ако искаш да погледнеш Хашек такъв, какъвто е, достатъчно е да се изправиш пред Швейк. “Моите песни все ще се четат” е Ботев, а не – “споменът за Ботевата личност ще е вечна”.
Що се отнася до “чистия плебей” и “петте хиляди книги” в известен смисъл е това, което казваш и ти. Плебеят не се интересува какво чете, той чете, за да мисли себе си като-четящ. Той е една претенция-че-е-чел. Затова и книгите са толкова много. И за да съм по-образен, то е като да твърдиш, че си бил с пет хиляди жени – дори и да си бил – то не е заради жените, а поради саморекламата. -
"...Ако има човек, който наистина е прочел пет хиляди книги, то той е квинтесенция на чистия плебей..."
Не можах да разбера какво се влага в тази мисъл! Откровено си го признавам!
Още повече, защото има разлика какъв тип литература са тези книги!
Аз лично смятам, че ако познаваш добре епохата и живота на автора, ще разбереш защо е написал дадено нещо, защо го е написал по този начин и още много неща! И не напразно, когато прочетеш нещо стойностно започваш сам да търсиш нещо за самия автор! А след това и други негови произведения. Ще дам няколко примера за това мое твърдение:
1). Може ли някой да разбере поведението на Швейк, неделимо свързан с стила и дейността в "Партия на умерения прогрес в рамките на закона", без да познава живота на Ярослав Хашек - за надписа, който е поискал да бъде издялан върху гроба му, както и защо и от кого е бил заличен?
2). Може ли някой да разбере произведенията на Алфред дьо Мюсе, без да познава неговия живот и как са го нарекли още приживе неговите съвременници?
3). Може ли да се разбере Франсоа Вийон, без да се познава епохата и живота му?
Няма да давам повече примери! Ако някой има смелостта, самохвалството да заяви - Да! Защо не? - то това не съм аз! -
Пак тихичко се смея... може би съм в настроение
Много ми хареса това есе!
Пак ще го чета
Атанас -
Едно произведение е добро, отлично или шедьовър изот себе си, всяко доказване отвън, гледайки, мислейки автора му, руши четящия човек. Или колкото повече се възхищаваме от Кольо Фичето, толкова повече забравяме мостовете му, по-рядко стъпваме по тях.
Една литература не се нуждае от доказване! Защо ми е да знам кой е Достоевски. Мен ме интересува Разколников, той и само той. -
За мен има случаи в литературата /редки/, когато не мога да се абстрахирам от автора. Защото с живота и смъртта си, те са ДОКАЗАЛИ произведенията си. Което в никакъв случай не ги прави по-малко значими. Даже напротив.
-
Аз - като четящ - когато бъда пресрещнат от значения, понякога се умарям. А не съм от най-слабите четящи. Погледът ми несъзнавано се отмества от текста към автора. То е като заспиването, все става без да го разбереш. Сънищата са хубаво нещо, но най-често се случват не от стремеж към приключения, а поради отказ човек да бъде буден.
Ако има преливане, твоето разбиране ще е по-вярно от моето. Но истината е, че в повечето случаи няма такова преливане. -
Абсолютно съм съгласна, за това че човек трябва да чете произведенията,а не автора, но дори и с риск да се увлече по него, в това не виждам кой знае каква трагедия, именно защото Бог е този който създава човек(в случая автора също е божие създание) и таланта с който е дарен, служи като инструмент читателят да се доближи по близо до истината!Т.е има известно преливане... Иначе, да разбира се, че четенето е възхождение и то не към автора а към значенията в текста.Поздрав за написаното!
-
"...Ако един автор внася себе си в написаното, той пропуска да даде живот на своя текст, този човек е стерилен. И в този случай истинският четящ няма да попадне на автора, просто ще открие твърде постно от значения слово..."
Мисля, че изключението е тогава, когато авторът внесе живота си в своя текст. -
Даша, кое е това изключение?
Георги, нека авторът си съществува, аз не желая да го "убивам", като четящ ме е страх да не убия текста. Поздрави! -
Съгласен съм, че трябва да се чете текста, но какво е виновен авторът, че съществува?
Имаше нужда от едно такова есе в сайт като "Откровения", поздравления! -
Обичам да те чета. Споделям изложеното безрезервно. Благодара ти за есето. От мене-6 без колебание.
П.п. Има и едно изключение, но то е толкова рядко срещано, че не си струва да се коментира. -
Биографиите на императори, пълководци, герои и мечтатели не са истории за човека. В тях е втъкан един нефактологически материал. Въобще историческата достоверност често се оказва люшкане между дантели от една страна и божествени елементи от друга. Дори Кравчук, който следва някак документално животите на Цезар и Атила, описва нечовешкости. Във всичко това няма нищо лошо. Просто трябва да си дадем сметка за това.
-
Интересно...
-
Добре написано харесвами но несъм съгласен. "Няма човешки живот, който да си струва разказването в слова." а Цезар или Атила. А онези които са жертвали всичко заради една мечта и за тях ли нетрябва да се пише?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
А иначе съм сто процента съгласен за това което казваш за учителите в гимназийте.Глупаво е да се опитваш да проникнеш в мислите на автора изхождайки от това което е написал.Когато чивек реши да напише нещо,започва с една идея,когато пристъпи към самото пинане се получава нещо малко по-различно от първоначалния замисъл,а когато това произведение се чете от някой друг,този нкой друг разбира творбата по свой си начин.Това е чара на литературата.