“Горко на този, който понякога не заприличва на Дон Кихот и който понякога не взема вятърните мелници за великани. Великият Дон кихот омагьоса сам себе си. Той не е глупак. Глупаците са тези, които не виждат пред себе си нещо красиво и нещо велико.”

Анатол Франс

Всеки един от нас се е отчайвал от всекидневието на живота си. Различаваме се по това, че някои от нас намират тази мъничка частица от Вселената, която кара съществуването ни да си струва и да оценим живота повече, отколкото бихме, ако бяхме в капана на скучното ежедневие. А каква ли е тази частица? За някои - дете, внуче, а дори и незначителни неща като това пръстyt ви да бъде обгърнат от ръчичката на бебе или да сте виновник за нечия усмивка. А за Алонсо Кехана - магическияt свят на книгите и любовта му към него и към дамата на сърцето му. Намирайки тези неща, той умира и се ражда добре познатият ни Дон Кихот.

Дали лудостта ни ще се изрази в това, че ще вървим цял ден с усмивка (необичайно и странно, за съжаление) или в това, че бихме направили всичко за нещо или някой - няма значение. Важното е, че сме открили една нова реалност, която сме готови да защитим.

Но какво е за нас лудостта? Нямам предвид онези, които наричат „психично болни”, а Лудостта - да обхванеш целия хоризонт с един поглед, да вървиш по вода, да възприемаш падането не като падане, а като възможност за полет... Лудостта не като болест, а като начин на живот.

Днес е много модерно да твърдиш колко си „ненормален” и различен, а всъщност забележете колко малко хора имат вдъхновението и силата да са луди. Лудостта е изкуство, погледнато не като болест, а като свобода. Да, защото лудостта освобождава от онова тежащо мнение на обществото, освобождава от теб самия - да пишеш без думи, да рисуваш без бои, да пееш без глас...

Самотният идалго се спасява от себе си, от тази ужасна тежест на всекидневието и се превръща в човек, който действа сякаш няма утре, като искрено полудял, намерил липсващата частица. Дон Кихот открива вълшебната си реалност чрез книгите и се опитва, макар и неуспешно понякога, да внесе справедливост и добро в нея. Лудостта го кара да върши добри неща, независимо на кого, какво или как. Дори и да не помогне особено, той не би се отказал, защото добродетелта за него е начин на живот. Открива спасение в новата си реалност и я обиква.

Любовта е лудост. Добродетелта е сляпа, а любовта я води за ръка.

А не е ли това най-великата лудост - любовта? – Да забравиш за себе си, да правиш невероятни неща в името на нещо или някой, да превъплъщава света ни в себе си. Всички полудели намират тази страна в себе си. Страна, която не са подозирали. Откриват в себе си нещото, което осмисля живота им, нещото, което пали светлинка в мрака, протяга ръце към нас и ни спасява.

А „нормалните”? Наистина тежко им, защото все още живеят между стените на простото съществуване. Но рано или късно всички намираме лудостта около нас и чрез нея разбиваме тези стени и освобождаваме да бродим на воля в наш собствен свят, изпълнен с... каквото пожелаем. Както е казал Шекспир - „Живеят само влюбените”... тоест лудите.

Дон Кихот със сигурност не е изкуфял глупак, както мислят доста, а просто е свободен. „Свободата, Санчо...”. Всеки от нас може да допълни изречението за себе си.