Всички знаем какво си случи на 4-ти Април, в град Приеполе загинаха 10 български деца: Александра, Антония, Боряна, Валентин, Виктор, Глория, Женя, Лора, Светослава и Юлиян и две бяха безследно изчезнали-Антоана и Светослав. Може би всеки достоен бьлгарин си задава въпросите: "Защо се случи това?", "Кой е виновен и трябва ли този същия човек да бъде наказан?". Може би някой хора ще попитат: "Та нима може виновният да се нарича Човек?". Щом този човек и прекратил друг човешки живот, той не е нормален човек, той е без чувства,без идеали -той не може да се нарече човек. Но нима трябва всички да изоставим този въпросен човек!? Ако той е прекратил друг човешки живот значи самият той не е пълноценен, има някакви проблеми, но няма кой да го чуе, да го разбере, да му помогне! Затова, когато човек има нужда от нас т.е. има нужда от друго човешко същество, ние не трябва да му обръщаме гръб, а трябва да го изслушаме и да се опитаме да му помогнем.
Нима сега, ние, българите, трябва да обвиняваме шофьора и да хвьрляме цялата вина върху него!? Нима сега, когато той има най-голяма нужда от нас, ние трябва да го съдим и да го обвиняваме за нещо, за което може би той наистина няма вина. Не случайно много отдавна нашите прадеди са казали: "Господ е този, който съди и прощава". Не е чак толкова важно сега "кой е виновен", важното е, че Майка Бьлгария загуби десет невинни деца. Деца, който на 6-ти Април трябваше да се върнат в училище "Николай Катранов", но освен, че те няма никога да се завърнат в това училище, а и никога повече няма да ги видим на този свят. Деца, чиито детски мечти никога няма да се осъществят.
   Може би някои родители обвиняват себе си за случилото се и си задават вьпроса "Защо пуснах детето си на тази екскурзия, ако не беше тя, то сега щеше да е живо и здраво!?", но те не са виновни, защото всеки родител иска да даде най-доброто на своето дете, иска то да бьде като останалите деца, да не бъде лишавано от нишо.
Много хора са учудени от помощта, която оказаха тримата мюсюлмани на нашите деца, защото са малко тези, който жертват себе си и своя живот в името на друг човешки живот! Сега за пореден път се убеждаваме, че има човечни хора.
   Може би близките на децата сега си казват, че няма Господ, но не е така - Господ има! Нима, ако нямаше Господ, щеше да има оцелели от катастрофата, нима щяхме да намерим труповете на тези десет "цветя на Бьлгария", ако нямаше Господ?
Убедена сьм, че много бьлгари мислят Юлиян за глупак, защото жертва себе си, за да спаси други човешки животи, но не е така - Юлиян не е глупак, а достоен човек, човек с чувства, човек, обичащ другите. Само че Юлиян е спасил други човешки животи, а е загубил своя. Заменил е своя живот за животите на своите приятели, които може би до тази екскурзия той не е познавал чак така добре, но въпреки всичко той го е направил и може би, ако беше оцелял, и ако се наложеше отново да избира, той нямаше да се поколебае нито за миг, а пак би го направил.
Свищов е в траур, потънал е сякаш в мъгла, която никога няма да се вдигне. Сякаш смъртта на тези деца се превърна в сянка, която винаги ще го следва и ще му напомня за трагедия.
Свищов загуби десет деца, две от които може би, ако бяха оцеляли щяха да представят Бьлгариа пред цял свят - Юлиян, който тренираше футбол и това лято щеше да играе за чуждестранен отбор и Лора - млада певица, печелила не един или два конкурса за най-добра песен.
   Тази трагедия трябва да ни покаже и да ни научи какви трябва и какви не трябва да бъдем за в бъдеще. Научи ни винаги, когато можем, да помагаме, а не да мислим само за себе си. Показа ни, че човешкият живот няма цена - той е безценен - с нищо не можем да го купим или продадем. Всички ние трябва да бъдем като Юлиян - да сме готови винаги да помогнем. Всички ние трябва да следваме мечтите си като Лора. Всички ние трябва да бъдем малко по-човечни... да бъдем просто хора...