Труден живот ли живеем?

Някога замислял ли си се дали наистина живееш труден живот? Или просто си се изправил пред няколко трудности и просто така си го решил.

Аз мисля, че никой не се е замислял както трябва над този въпрос. Говоря за тези хора, които имат къде да спят, какво да ядат и дрехи да облекат! За тези хора, които са се изправили пред някоя трудност и веднага решават, че животът е сложен, труден и ужасяващ! За тези, на които не им стигат парите! За тези, които имат проблем с мама и тате или с приятелите си! За тези, които си мислят, че нямат почти никакви дрехи! На тези хора искам да кажа, че животът им НЕ Е труден, даже напротив!

Много е жалко за какви проблеми хората се вайкат и какви малки неща в действителност превръщат в проблеми. Нима е проблем, че на лицето ти е излязла пъпка? Нима е проблем, че имаш само два чифта дънки? Или че можеш да вземеш пилешко месо, вместо агнешко или свинско? Жалкото е, че хората смятат тези дребни неща за проблеми и на всичкото отгоре, когато заедно с това им се случи още нещо, категорично отсичат, че живеят наистина труден живот... Просто за мен е жалко... Лошото е, че все по-често ставам свидетел на такива разговори и то от хора способни да мислят трезво...

Добре... Ти живееш в апартамент, който се нуждае от ремонт, но нямаш възможностите за такъв, имаш две блузи и два чифта дънки, ядеш всеки ден леща, защото е най-евтина и се караш много често с родителите ти за най-дребни неща. Следователно живееш по твой изчисления ужасно труден и мизерен живот, от който няма измъкване, просто защото не виждаш такова. Ами тогава ако ти живееш труден живот, какво остава за децата, които нямат нито апартамент, нито къща, а живеят в някаква мизерна сграда, която даже няма и отопление... Какво остава за тези деца, които нямат даже и покрив над главите си, защото има и такива... Какво остава за тези деца, чиято храна зависи от това колко хора ще пратят някакъв си смс... За тези, които нямат нито една собствена дреха и казват на разни сестри и доктори святи думички, като „мама, тате, обичам...“? Те какъв живот живеят тогава? Какво остава за хората, които са болни и буквално някой е преброил вече минутите, полагащи им се на тази земя... Според теб те не биха ли искали да имат твоя „сложен живот“, според теб не си ли мечтаят за твоите „големи проблеми“?

Тъжното е, че много малко хора ще разберат какво искам да кажа... Но още по-тъжно е в колко жалки и егоистични същества сме се превърнали хората... Просто е абсурдно!